Вечерта беше притихнала. Гъсти черни облаци закриваха луната и угнетяващо действаха на всичко. Людмил крачеше нервно в стаята.
Недялко мълчаливо го следеше и хвърляше от време на време поглед върху движещите се фигури на телевизионния екран. Той бе по-малкия, затова винаги слушаше брат си и го следваше навсякъде.
– Боже, имало ли е някога по ненужно изобретение, – извика Людмил и със замах изключи телевизора. – Като четеш или слушаш радио, мислено си представяш всичко. Безкрайни гледни точки, безгранични хоризонти.
Недялко внимаваше на всяка дума от монолога на брат си, той знаеше, че сега батко му ще се впусне в поредните си философски разсъждения.
– Докато телевизионния екран смачква всичко, – продължи да мърмори и негодува Людмил, – смалява света, да не говорим за ума. Вместо да гледам телевизия, по-добре е да се спусна по Амазонка с лодка и да позволя на племето хиваро да ми изсуши главата.
Недялко не се стърпя и се обади:
– Какво е това племе?
– Живеят в джунглата и обичат да правят изсушени глави. Такъв обичай имат, – отговори Людмил.
– Шегуваш се, – не му повярва Недялко.
– След като обезглавят човек, правят разрез от темето назад чак до врата, – съвсем сериозно започна да обяснява Людмил. – След това обелват врата, скалпа и лицето. Зашиват го като торбичка. Зашиват още очите и устните. Напълват го с камъни и го варят, докато се свие до размерите на бейзболна топка.
– И за какво са им тези изсушени глави? – попита уплашено Недялко.
– Окачват ги една до друга, – засмя се Людмил. – Представяш ли как се полюшват леко от вятъра.
– Боже Господи, – изстена Недялко.
– А сега си представи хората зазяпани в телевизионните екрани, – плесна с ръце Людмил. – Не ти ли приличат на онези изсъхнали черепи, които водени от вятъра се поклащат незаинтересовано и затъпяващо ….
