Група ентусиазирани родители обсъждаха списък от качествата, които трябваше, според тях, да притежават децата им. Те бяха изписали цели 20 точки.

В тях бяха включени: да вярват в Бога; да притежават мъдрост, здрав разум и да умеят да разбират хората; да благодарят за всичко; да се радват на живота; да са финансово грамотни, да са отговорни; да имат висок морал.

Около тази точка се развихри мощна дискусия.

– Да бъде „с висок морал“, – почеса се по главата Петров, – не е ли някак двусмислено? Не може ли да се посочи нещо по-точно?

– Тогава вместо морал нека напишем почтеност и принципност, – предложи Семерджиева.

– Да ги запишем в две отделни точки, – обади се Белев.

– А това не са ли определения на едно и също нещо? – попита Сотиров.

Повечето бяха на мнение, че са едно и също нещо. Дори Пенчева беше започнала да задрасква „почтеност“ от списъка.

– Не, – скочи Симеонов, – тези думи не означават едно и също нещо. Те имат корено различно значение.

– Е, щом ще ги вписваме и двете, – каза Пенчева, – моля да поясните, господин Симеонов, каква е разликата между тях.

Когато питаха Симеонов какво работи, той често се шегуваше, че е „археолог на човешките склонности“, а когато искаха да поясни какво е това, отговаряше:

– Уеднаквявам мислите на хората, така че да се движат заедно в едно направление, за да постигнат успех.

Той изчакваше хората да помислят и да се изкажат на глас разсъжденията си, а след това ги побутваше в правилната посока, ако бяха излезли извън релсите.

След реакцията му групата очакваше да чуе, какво той ще им предложи.

– Какво е почтеност? – започна Симеонов с въпрос. – Ако една банка е почтена, тя ще вдъхва доверие на клиентите си. Почтеността е човешко качество. На почтения човек всички му имат доверие. На него може да се разчита.

– Но каква е тук връзката с морала? – попита Петров.

– Моралният човек не лъже, не краде, не …..-  спря за малко Симеонов, – но човек може да бъде морален и ако не върши абсолютно нищо. Ако моралът изисква да не се вършат нередни неща, принципността означава съзнателно и активно да вършиш това, което трябва.

– Да, разбрах какво искате да кажете, – обади се Сотиров. – Например, ако видя, че някой върши нещо нередно, но не участвам в него, аз съм морален човек. Но ако издигна глас против нередността, ставам автоматично принципен.

– Истинската принципност, – каза Симеонов, – е рядко качество, но то може да издигне един обикновен човек на по-високо стъпало. На един почтен човек може да се има доверие, но му е необходима принципност., за да пристъпи напред и да извърши това, което трябва.

Всички се съгласиха, че почтеност и принципност са необходими на децата им и ги остави в списъка, като две различни точки.

Списъкът бе готов, сега оставаше най-трудната част, всички тези изброени качества да се реализират в децата.

Ако ти си родител, вярвам, че ще се съгласиш, че това никак не е лесно……

През 1917 г. в НХЛ са променили правилата, позволявайки на вратаря да пада на леда, когато се опитват да спре шайбата. Преди това вратарите за това си действие са получавали глоба от два долара.

До 1914 г. съдиите не хвърляли шайбата, а внимателно я поставяли на леда, но така ръцете им търпели удари от стиковете на играчите. След това правилата се променили и сега шайбата се хвърля.

Първоначално в хокейният отбор участвали девет играчи. После ги съкратили на седем, а накрая останали шест.

Повече от половината играчи са загубили по няколко зъба в кариерата си.

Най-голяма разлика в резултата на мач по хокей на лед се е получила през 1987 г., когато играли отборите на Южна Корея и Тайланд. Резултатът бил зашеметяващ 92:0 за Южна Корея.

Първият в света хокеен мач се е провел на 3 март 1875 г. в Монреал, Канада.

Те бяха приятели от деца, споделяха си всичко и търсиха съвет един от друг. Пламен имаше сериозни проблеми и бе много подтиснат. Приятелят му бе дошъл на срещата с него, за да го изслуша и ако може с нещо да му помогне.

Пламен бе навел глава и обясняваше на Виктор:

– Извиних се на всички, казах им, че съм правил много лоши неща, но вече няма да постъпвам така. Но те не ми вярват и се държат  както преди спрямо мен. Защо става така? Какво не правя както трябва?

Виктор помисли малко, а след това каза:

– Виждал си известни личности забъркали се в скандал да казват: „Направих грешка и съжалявам“.

Пламен кимна с глава.

– Скандалът отшумява, но хората не го забравят, – продължи Виктор. – Години по-късно сбъркалия отново и отново казва: „Господи, колко пъти трябва да признавам, че съм направил грешка? Докога трябва да повтарям, че съжалявам за това?“

– Да, така е, – съгласи се Пламен.

– Хората не могат да забравят случилото се, защото смятат, че този който е сбъркал не осъзнава точно какво е направил.

– Как така? – скочи Пламен. – Щом човек се извинява, той е разбрал, че е сбъркал.

– Ако човек  сгреши, – започна спокойно да обяснява Виктор, – обикновеното извинение е напълно достатъчно да оправи нещата. Но тук има нещо друго. Защото този човек не е направил грешка, а е избрал да постъпи така

– Каква е разликата? – вдигна рамене Пламен.

– Представи си, че си пред някакво препятствие, но в момента не го виждаш, правиш крачка и болезнено пострадваш. Това е грешка. Но ако знаеш, че не трябва да преминаваш от дадено място, защото може да се нараниш и  въпреки забраната преминеш, лошото се случва, но това вече не е грешка, а избор, който сам си направил.

– Искаш да кажеш, че в живота си съм допускал много грешки, като съм правел неправилен избор?

– В повечето случаи е ставало точно така. Например, не си присъствал на футболния мач, в който участва сина ти, това е бил твоя избор за момента, да не отидеш там. Или претупал си работата, която са ти поверили, независимо от това, че рано или късно ще се открие небрежността, която си проявил. Това също е в резултат на твоя избор. В очите на хората ти си егоист и мошеник.

Пламен беше пребледнял и чупеше пръстите на ръцете си несъзнателно.

– Когато направиш грешка, можеш да кажеш само едно „извинявай“, – продължи да обяснява Виктор, – но когато си постъпил по определен начин, защото така си решил, единствената възможност да възстановиш взаимоотношенията си човека, който си онеправдал, е искрено да се покаеш и да поискаш прошка.. Ако става въпрос за пари или отнета собственост вярвам, че се досещаш какво трябва да направиш? Този човек трябва да получи някакво обезщетение.

– И това трябва да направя със всички, които съм огорчил и наранил, без изключение? – въздъхна Пламен.

– Задължително, особено към подчинените си. Някои началници смятат, че ако се извинят на по-ниско стоящите от тях, ще загубят авторитета си, но те го губят именно, защото не е постъпил така.

– С подчинените ми ще бъде много лесно, но с близките ми ……, – изохка Пламен, – те трудно ще ми повярват.

– Колкото по-дълго си имал близки взаимоотношение с някой, толкова е по-трудно да го убедиш, че си се променил. Прошката коренно се различава от доверието и уважението. Прошката е свързана с миналото, а доверието и уважението са за бъдещото. Прошката е в ръцете на другите и те могат да ти я дадат или  да ти я откажат. Но изграждането на уважение и доверие е в твоите ръце и ти трябва да ги постигнеш

Въпреки болката от това, че другите не вярват в желанието му да се промени, Пламен бе решил да не се отказва. Той знаеше, че макар и по-късно нещата щяха да се обърнат в негова полза.

Електронните устройства правят живота ни много по-прост и лек. Чрез тях ние постоянно сме в контакт с близките, споделяме снимки и впечатления.

Но, за съжаление, не винаги използването на тези устройства е разумно. Особено, когато става въпрос за деца, които имат неограничен достъп до своите смартфони и лаптопи.

Технологиите привличат хората с това, че във виртуалното пространство може да се опита нещо ново.

Много е трудно да се откаже от тях човек, защото няма никакво ограничение в задоволяване на желанията.

С едно натискане на бутон детето може да получи каквото иска.

Ето защо децата свикват със смартфона моментално и за разлика от възрастните не винаги могат да се контролират.

Тази вечер за разлика от други, бе тиха и спокойна. Бен с баща си и майка си бяха седнали край масата и вечеряха,

– Какво сме им направили, – попита Бен внезапно, – че всички толкова ни мразят?

Майка му отговори:

– Мразят ни, защото винаги сме постъпвали по правилния начин. Не могат да ни простят, че на мравката път правим.

„От това следва, че не трябва да да постъпваме така“- помисли си Бен, но не го каза гласно.

Баща му се изкашля и каза:

– В Полша ни мразят, защото сме по-различни от тях. Говорим, обличаме се и се храним по друг начин. В Германия ни мразят точно за обратното, че правим всичко като останалите.Други се възмущават: „Вижте ги, те се опитват да приличат на нас. Сега не можем да различим, кои са от тях и кои не“. Оправданията за омраза се менят, но не и самата омраза. Тя неизменно остава. И каква е поуката?

– Че ние не бива да ги мразим, – каза майката.

Бащата премигна зад стъклата на очилата си  и натърти:

– Не бива да сме слаби, проявата на слабост е грешка.

– И все пак какво сме им сторили? – настояваше Бен за отговор. – С какво сме ги разгневили?

– Питай враговете ни, – каза баща му, – тези,които ни преследват и гонят.

Бен бе още малък, но усещаше, че нещо не е наред. С детския си мозък не можеше да проумее, защо бяха преследвани, измъчвани и убивани.

Нима всички хора не са равни по между си? Защо те нямат равни права с останалите?

Според Бен за всички има място под слънцето. Тогава защо е необходимо това боричкане?.