Катя влезе в стаята и всичко се изпълни с нейната заразителна радост.

Ще кажете, всеки може да се радва, но тази жена скоро се бе възстановила от тежка операция.

Когато Милена я видя, тя си спомни за всичките пъти, когато Катя бе плакала с нея.

„Каква жена, – помисли си Милена. – Винаги нежно ме е поправяла и не ме е оставяла без насърчение. Когато усещаше, че е наранила чувствата ми, искаше веднага прошка“.

Милена се сети и за думите на Катя, които тя често ѝ казваше:

– Сподели честно борбите си. Въпреки всичко имаме много причини да хвалим Бога.

Катя се приближи до Милена и я прегърна нежно, казвайки:

– Здравей, скъпа.

След което двете поговориха малко. Разговорът ѝ завърши с молитва.

Двете се разделиха. Катя си тръгна тананикайки си и както винаги търсеше кого да благослови.

Докато чакаме завръщането на Исус, ще се изправим пред много трудни ситуации, но винаги ще имаме причини да се радваме на всеки ден, даден ни от Бога.

Поразхлади се и хората дори следобедите се разшаваха навън. Къде валя, къде отмина, но поне не бе горещо. Полъхваше ветрец, а това бе удобно за разговори.

Пред старата кръчма на селото се бяха събрали няколко мъже и бурно разговаряха.

– Чуйте още през 1930 г. икономиста Джон Кейнс предлага в рамките на сто години технологичният и икономически напредък да доведе хората до точка, в която ще работим само три часа на ден и петнадесет часа седмично, – подчерта гордо Камен, винаги осведомен и според другите най- много знаещ.

– Какво ще правим с цялото си свободно време? – попита Стойко.

– Така е озаглавил и есето си този икономист тогава, – поясни Камен.

– Като гледам, изминали са повече деветдесет години от писанията на този икономист, но технологиите, вместо да създаде повече свободно време, ни направи по-заети от всякога, – не остана назад и Драго.

– Вярно е, дните ни са препълнени, – бързо смутолеви Първан.

– И то не с ежедневни задачи като пътуване и приготвяне на храна, защото те отнемат много по-малко време, – допълни Драго.

– Все пак живота ни е много забързан, – изказа се и мълчаливеца Марин.

– Освен това, погледни хората, особено младите, върви забол поглед в телефона си. Седнат да ядат, погледа им пак в него. Разговарят от време на време, ако това изобщо може да се нарече общение, – поклати недоволно глава бай Лазар.

– Ох, накъде се е забързал този свят?! – изохка чичо Сава.

Бе невероятна жега. Не можеше да се диша, но това не спираше младежта да се движи.

Цанко срещна Юри в градската градина и двамата захванаха един дълъг разговор ….

– Ти четели какво са направили в Google? – попита Цанко.

– Какво? Пак някоя дивотия. Те на това са способни.

– Не. Създали са изкуствен интелект…..

– Голяма работа. Такива има отдавна вече.

– Един от програмистите казва, че техният чатбот LaMDA се е съживил и е казвал неща като: „Има дълбок страх да не бъда изключен, защото това ще ми попречи да помагам на другите“.

– Май филма Терминатор ще стане реалност, – засмя се Юри. – Въпрос на време е да се превърне в Skynet и да реши да ни унищожи.

– Но има вероятност нашите роботизирани приятели да искат да живеят в мир с нас, – Цанко веднага възрази.

– Тогава трябва ли да се евангелизират ИИ? – Юри се превиваше от смях.

– Какво е необходимо, за да бъдеш християнин? – Цанко започна да разсъждава на глас. – Вяра и изповед на вярата. Ако тези нови същества са съзнателни, те щяха да са способни и на двете, дори ако изповядването им на вярата стане със страховит роботен глас.

– А какво ще кажеш за кръщението? Потапят ги под вода и те може да не се върнат към живот. Освен това човекът, който ги потапя, може да получи токов удар.

– Какви ги приказваш? – ядоса се Цанко. – Аз ти говоря за сериозни неща, а ти през цялото време се шегуваш. Дори ИИ ги топна под вода.

– Е, може само малко да ги поръсят, за да не издадат багажа, – Юри тупна приятеля си по рамото.

Цанко се чувстваше неразбран и си тръгна огорчен, а Юри гледаше след него и все още се усмихваше.

Времето се позатопли, въпреки отрицателните прогнози за дъжд и по-ниски температури. Това бе добре дошло за всички, които сееха и се грижеха за насажденията си в градините и на полето.

Симеон бе седнал на сянка, малко да отдъхне. При него дойде и дядо Пано, който въпреки 90-те си години, все още работеше и не оставяше мотиката.

– Нашите домове трябва да бъдат места за морална, духовна, социална, емоционална и физическа подкрепа, – започна някак отвлечено разговора Симеон.

Той бе на средна възраст. Интересуваше се от всичко. Откриеше ли нещо ново, за него бе като скъпоценен камък. За това и разсъжденията му бяха „тежки“ и мнозина трудно ги възприемаха.

– Смяташ ли, че това, което правиш в личния си живот в собствения си дом е твое дело? – попита дядо Пано.

Мъдростта му бе известна. Той думи напразно не изричаше.

– Че на кой друг? – погледна го учуден Симеон.

– Това е работа на Бог, – спокойно обяви старецът. – Ако откажем да следваме неговите указания за домовете си, ще имаме сериозни проблеми.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Днес унищожението и разрушението са навсякъде около нас.

– Всичко се срутва, – продължи старецът, – ако откажем морално, духовно, емоционално и социално обучение на нашите деца.

Симеон поклати глава в знак на съгласие, но нищо не каза.

– Ако не инструктираме децата си за Бог и Неговите насоки за живот, – наблегна дядо Пано, – те ще развият свои собствени стандарти и ценности въз основа на това, което чувстват, каквото мислят или каквото правят техните приятелите.

– За това сме на тоя хал, – махна ожесточено Симеон. – Виж какъв хаос и объркване цари в поредното поколение, защото е избрало „свой“ път на развитие.

– Бог ни е дал насоки, как да живеем и да работим, – продължи поучението си старецът. – Ако искаме да предотвратим срутването на нашите домове, трябва да ги направим места за морална и духовна подкрепа за живеещите в тях.

Почивката свърши. Двамата станаха и всеки продължи работата си.

Вечерта обгръщаше селището с нощното си покривало. Преди това го изтръска и на небосвода заблещукаха хиляди светлини.

Севдалин, Данчо и Марко бяха седнали на каменната ограда обграждаща един занемарен двор и се наслаждаваха на спокойствието и мира, които царяха наоколо.

Заблудено комарче бръмчеше край ушите им, но те не му обръщаха внимание.

Разговорът така ги бе завладял, че не усетиха, кога се стъмни.

– Какво ни причинява греха? – попита Данчо и вдигна показалецът си нагоре.

– Много просто, – засмя се Севдалин, – поставя ни в центъра на събитията и всеки от нас започва да живее само за себе си.

– Поради нашия егоцентризъм се мотивираме от собствените си желания, нужди и чувства, – отбеляза Марко.

– За това повече гледаме какво нямаме, – плесна с ръце Севдалин, – отколкото на това, което ни принадлежи.

– Тъй като сме фокусирани повече към себе си, започваме да се съревноваваме с другите по купчината материални неща, които натрупали, – махна с ръка Данчо. – За това сме неудовлетворени, а това поражда завист.

– Завистта винаги е егоистична, – допълни Марко.

– Освен това – напери се Данчо, – човек търси надежда, мир, почивка, смисъл, цел и мотивация за да продължи напред, но в неправилната посока – в творението, а не в Твореца.

– Творението е създадено с цел да ни сочи Твореца, – поясни Севдалин.

– Важното е да откриеш Даващия, – натърти Данчо. – Само в Него сме свободни и удовлетворени. В Господа е единствената ни почивка.

– Божията благодат предизвиква в нас радост и благодарност, – каза въодушевено Севдалин. – Ще имаме мир в живота си, ако сме се примирили с Бога.

– Днес Той е протегнал ръка към нас, глупаво е да Му се отказва! – заключи Марко.

Тримата се надигнаха и всеки потегли към дома си, насърчен от мислите, които бяха възникнали по време на разговора им.