Михаил всяка вечер поглеждаше през прозореца и ако нямаше облаци, дълго съзерцаваше небето.

Беше лято и небето рядко се помрачаваше, а звездите грееха ярко на тъмния небосвод.

Една вечер бащата на Михаил попита:

– Мишо, с какво толкова те привлича нощното небе?

– Виждаш ли малките светлинки? – попита момчето. – Това са миниатюрни живи същества, които са седнали на купола на тъмния небосвод.

Бащата изгледа изненадано сина си. И преди да му обясни каквото и да е, Михаил възторжено продължи да споделя мислите си относно това, което толкова обичаше да наблюдава:

– А знаеш ли как разговарят тези светещи същества? – очите на Михаил сияеха.

– Как? – изненадано попита бащата.

– Заслушай се. Чуваш ли ги? Това са техните гласове…..

В прохладната нощ се долавяха песните на щурците.

Бащата се засмя. За него това бе детска фантазия.

Той успя да хване един щурец, показа го на сина си и започна да го убеждава:

– Ето това издава звуците, които чуваш. Звездите не са живи. Те представляват огромно количество сгъстена плазма и са разположени на голямо разстояние една от друга. Изглеждат малки, защото са много далеч от нас.

Михаил спря да наблюдава небето.

Той порасна и възмъжа. Натрупа и значителен житейски опит.

Но най-ценното за него си остана едно.

Разбирането, че звездите са живи и си говорят, само че ние не винаги ги чуваме и разбираме.

В дъждовния ден малка група от млади мъже се бе приютила в кварталния ресторант. Обстановката бе спокойна, защото нямаше много хора.

Младежите седнали на масата обичаха да философстват и оборват всяко становище, особено ако то не отговаряше на техните разбирания.

– Какво си мислите за Бог? – Младен предизвика към размисъл останалите.

– Той е някъде там, далеч от нас, – въздъхна тежко Станимир. – Създал е земята и е приключил. Сега само наблюдава какво става.

– Винаги съм си Го представял като някой припрян човек, – плесна с ръце Пламен, – Който иска да сме добри и да вършим само добри неща. Но да ви кажа честно смятам, че е твърде слаб, за да направи нещо съществено.

– О, – възкликна Наско, – смятам Го за безмилостен господар, който обича да разваля удоволствието на другите. Сякаш съществува само, за да ни каже какво трябва или не бива да правим.

– Мисля, че грешите, – спокойно каза Младен. – Бог не е дойна крава, от Когото непрекъснато да искаме нещо. Не е и глух, за нашите молби и прошения. Той съвсем не е някаква мъглява и недостижима сила.

– А какво тогава? – възкликнаха в хор останалите.

– Той е нашият Баща?

– Не ми говори за баща, като знам какъв е моят, – гневно реагира Румен.

– Независимо от опита ни със земните ни бащи, всеки от нас е копнял за един по-добър такъв, – каза добродушно Младен. – но Бог е перфектния Баща. Той е отговорът за нашия копнеж да имаме бащино одобрение, подкрепа и любов. И нещо повече. Ако ние ние общуваме с Него, Той е способен да промени отношенията със земните ни бащи.

Останалите наведоха глава. Замислиха се. Искаше им се да имат такава връзка, която би им дала това, което им бе липсвало досега.

Беше трудна година. Не се знаеше кога щяха да настанат по-добри времена, но имаше хора, които не преставаха да се надяват.

Симон Петков бе фотограф. Предстоеше му скоро да постъпи в едно фотоателие, но от там му искаха да представи най-хубавите си снимки.

Той желаеше да представи само една снимка, но тя да предава усещането за пълнота и то в това време, когато хората се чувстваха напълно празни и опустошени.

– Коя да бъде? – питаше се Симон

От купа фотографии, той извади една, която му бе любима. На нея имаше един дядо с голяма брада. Старецът седеше на една маса с наведена глава, а ръцете му бяха събрани за молитва. Близо до него лежаха книга, очила, купичка с каша, един хляб и малък нож.

– Дааа …… – Симон се загледа още по-внимателно във снимката. – Тук нищо не липсва. ….Това е изразът на един пълноценен живот.

Симон закрачи из стаята в ръка със снимката и продължи да разсъждава на глас:

– Този човек живее с благодарност в сърцето си, независимо от обстоятелствата. Това е живот в пълнота. Колко глупаво е да приравняваме многото материални неща, които притежаваме, с такъв живот.

Симон бе стигнал до едно по-дълбоко разбиране по този въпрос:

– Пълнотата на един човешки живот не се измерва с пари или имоти, а по-скоро със сърце, ум и душа изпълнени с благодарност. Живеещите така се наслаждават на прекрасни отношенията с Бога. И като се замисля по-сериозно осъзнавам, че това е възможно за всеки човек.

А какво щеше да представи утре във фотоателието?!

Симон бе вече твърдо решил:

– Това е най-добрата ми фотография. Тя изразява точно това, което исках – живот в пълнота.

Враговете ми не замислят зло против мен. Те сега са заети със собствените си дела, но аз се притеснявам, че пак ще се обърнат към мен и няма да ме оставят намира.

Тези, които не ме обичат седят в кафенето. Пийват си и си хапват. Наслаждават се в любовта си и работата ги радва, но все пак това ме тревожи, защото замислите им могат да ме притеснят.

Мой роднина, който е шофьор може да ме блъсне, защото не спазва правилата и кара много бързо. Но днес е болен и няма да седне зад волана. Въпреки всичко аз се тревожа. След като оздравее, той пак може да ме удари с колата си.

Съседът ми отгоре, който често ме наводняваше, днес направи ремонт на водопровода си, но аз все пак се притеснявам. Ами ако се спука, през тази зима, пак някоя тръба, а той често отсъства от дома си?

Напълно разбирам, че когато се тревожа, това не отразява това, което е около мен, а това, което е вътре в мен. И все пак аз съм разтревожена, не мога да преодолея това си състояние.

Толкова съм притеснена, че не забелязвам истинските опасности, независимо дали са големи или малки, затова попадам непрекъснато в неприятности.

Господи, Ти Си превърнал водата във вино. Направил Си невъзможни неща, които са далече от човешките разбирания. Преобърни тогава тревогите ми в съчувствие към тези, с които имам главоболия.

Трансформирай нервността ми в радост, а безпокойството ми в молитва към Теб.

Това беше трудна епоха. Време на мрак. Индулгенциите не бяха рядкост. Те „премахваха“ наказанието, което се очакваше за грешниците.

Търговията с индулгенции се бе превърнала в бизнес за папите. Тя бе станали източник на допълнителни приходи. Разпространителите на индулгенции заблуждаваха хората, че чрез тези листове хартия се премахва чувството им за вина.

Най-обикновените люде ги купуваха с една криворазбрана осведоменост:

– Индулгенциите опрощават греховете на живите и душите в чистилището.

Йохан Тецел, прословут амбулантен търговец най-вече на индулгенции, бе измислил една лесно запомняща се мелодия: „Кога монетата в ковчежето издрънка, душата от чистилището е навънка“, но това съвсем не бе така.

Свещеникът Мартин Лютер бе възмутен от тази практика и прикова своето предизвикателство за дебат на вратата на църквата във Витенберг. То се състоеше от 95 тезиси.

Той не можеше да стои спокойно и да гледа това издевателство над хората, затова и думите от тезисите звучаха мощно:

“ Когато нашият Господ и Учител, Исус Христос, каза: “ Покайте се „, Той призова целия живот на вярващите да бъде покаяние“……

“ Тези, които вярват, че могат да бъдат сигурни в своето спасение, защото имат индулгенции, ще бъдат проклети за вечността заедно със своите учители“…….

“ Истинското съкровище на църквата е най-святото Благовестие и Божията благодат“…..

Когато копие от тезите най-накрая стигнаха до Ватикана, Лъв Десети им се присмя:

– Ах, мрънканията на пиян немски монах. Той ще мисли по по-различен начин, когато отрезнее.

Папата явно подцени изобличението на монаха.

За Лютер, който наскоро беше дошъл до разбирането за оправданието чрез вяра, индулгенции бяха измама.

Христовата кръв, а не парите дадени за закупуване на извинение от греха, освобождават човека от чувството за вина.

В крайна сметка дебатът доведе до разцепление в църквата.