Поради объркване в разбирането на интернетните технологии, съдът не можеше да осъди или освободи обвиняемият.

След дълго обмисляне главният съдия обяви:

– Няма значение какво ние мислим за Интернет. Важното е, какво Бог мисли за това?

Делото бе отложено, а на чиновниците към съдебната палата бе наредено:

– Проучете Библията и разберете мнението на Всемогъщия по цифровите въпроси.

Започна се активно четене.

В средата на седмицата бяха привикани всички, на които бе поверена задачата, да представят какво са намерили.

– В книгите Битие, Изход и Левит нищо не се казва за Интернет, – докладва един от чиновниците.

Настъпи пълна тишина.

– И сега какво? – попита объркан главният съдия.

– Имаме някаква надежда, че в книгата Числа ще намерим нещо, – плахо подметна друг от чиновниците. – Нали става въпрос все пак за числа?!

Горките?! Ами ако никъде в Библията не се споменава думата Интернет, как ще разберат какво е мнението на Господа за него.

Вечерта нахлу в малкото селище неочаквано. Бе облачно и не се разбра, кога се скри слънцето. Хората са свикнали на всичко и вече нищо не им прави впечатление.

Димитър ситнеше в задния си двор, притеснен, невиждащ изход от създалата се ситуация.

Така го завари Пламен, неговият комшия, до когото Димитър често се допитваше.

– А, Пламене, замътила се е една ….. в душата ми и не знам какво да правя.

– Казвах ти и пак ще повторя, – размаха показалец Пламен, – Господ има уникален план за твоя живот. Такъв, който не се променя според неочакваните обстоятелства. Когато се сблъскаш със ситуация, която не си пасва с твоето разбиране как Бог иска да върви твоя живот, трябва да спреш и да погледнеш към Него за насока.

– Тогава защо Той допуска да имаме разочарования?

– За да се осланяш на Него. Да разчиташ не на това, което виждаш, а на Бога. Разочарованията са неизбежни, но обезсърчението е избор. Не позволявай на предизвикателствата, да ти отнемат ентусиазма и увереността в Господа.

– Знаеш ли, като ме притиснат, особено от няколко места, – оплака се Димитър, – изобщо не ми е до Бога.

– Не бъди жертва на чувствата си. Гледай към Него и върви напред.

– Лесно ти е да го кажеш, – изпъшка Димитър. – Ела на моето място и тогава приказвай.

– Нараненото ти и обезсърчено сърце, заедно с белезите от старите разочарования ще се стопя в Божията възстановителна любов. Семо гледай към Него.

Димитър наведе глава и дълго време мъдрува. Накрая разкърши рамене и категорично заяви:

– Не мога. Това е.

– Бог наистина има благословения за теб – повече, отколкото можеш да си представиш. Дай му разочарованията и страха си, и напълно Му се довери. Ако Бог държи бъдещето ти, нищо няма да загубиш.

Пламен опитваше всячески да помогне на комшията си, но Димитър се бе затворил в себе си и не приемаше.

Нали се казва, че истината се ражда в спора, а защо не и в разбирането за нещата?

Живко и Елен отново се препираха за нещо. За какво ли?

Нека се приближим и да разберем.

– Думите имат голямо значение, за това трябва да ги приемаме сериозно, – удари с ръка коляното си Живко.

– Искаш да кажеш, че трябва да работят за нас, както прави самия Бог? – предизвика го Елен. – Какво се казва в Библията? Той използва думи, за да „нарече нещата, които не са така, сякаш са“ .

– Никой от нас не направи така, – сбърчи недоволно нос Живко. – Всеки наричаме нещата с техните собствени имена.

– И какво излиза, използваме нашия език, за да съобщаваме за плачевното състояние на нашите дела? – не го оставяше намира Елен.

– Идеята да „наречем несъществуващото като съществуващо“ не ми се струва съвсем нормална, – заяви категорично Живко.

– Според теб не трябва да казваш, че си излекуван, когато се чувстваш още болен? Или да кажа, че си забогатял, когато нямаш и стотинка в джоба си? – Елен настойчиво задаваше въпросите си.

– Това си е просто лъжа, – потвърди Живко.

– Не, – отсече Елен. – Има голяма разлика между лъжата и думите на вярата. Да лъжеш означава да заблудиш някого, т.е. да го принудиш да вярва в нещо, което не е вярно.

– А да говориш с вяра?

– Това означава да говориш думи, които са в съответствие с Божието Слово, а не с обстоятелствата около теб, т.е. да говориш от духа си, а не от ума си.

– Някои хора казват думите и ако нямат вярата да ги подкрепят, какво става с тях?

– В крайна сметка се провалят. Всъщност те не наричат „несъществуващо като съществуващо“, а наричат несъществуващото така, както биха искали да го видят.

– Е и?

– Това са две различни неща. Думите може да са едни и същи, но ако само искаш и се надяваш, няма да успееш. Трябва да имаш вяра за това.

– Как мога да имам вяра и да накарам силата на думите да работи за мен? – отчаяно и с тревога попита Живко.

– Приведете езика и сърцето си в съответствие с Божието Слово. Спри да „говориш така, както е“ и започнете да говориш и да вярваш в обещанията на Бог.

Михаил всяка вечер поглеждаше през прозореца и ако нямаше облаци, дълго съзерцаваше небето.

Беше лято и небето рядко се помрачаваше, а звездите грееха ярко на тъмния небосвод.

Една вечер бащата на Михаил попита:

– Мишо, с какво толкова те привлича нощното небе?

– Виждаш ли малките светлинки? – попита момчето. – Това са миниатюрни живи същества, които са седнали на купола на тъмния небосвод.

Бащата изгледа изненадано сина си. И преди да му обясни каквото и да е, Михаил възторжено продължи да споделя мислите си относно това, което толкова обичаше да наблюдава:

– А знаеш ли как разговарят тези светещи същества? – очите на Михаил сияеха.

– Как? – изненадано попита бащата.

– Заслушай се. Чуваш ли ги? Това са техните гласове…..

В прохладната нощ се долавяха песните на щурците.

Бащата се засмя. За него това бе детска фантазия.

Той успя да хване един щурец, показа го на сина си и започна да го убеждава:

– Ето това издава звуците, които чуваш. Звездите не са живи. Те представляват огромно количество сгъстена плазма и са разположени на голямо разстояние една от друга. Изглеждат малки, защото са много далеч от нас.

Михаил спря да наблюдава небето.

Той порасна и възмъжа. Натрупа и значителен житейски опит.

Но най-ценното за него си остана едно.

Разбирането, че звездите са живи и си говорят, само че ние не винаги ги чуваме и разбираме.

В дъждовния ден малка група от млади мъже се бе приютила в кварталния ресторант. Обстановката бе спокойна, защото нямаше много хора.

Младежите седнали на масата обичаха да философстват и оборват всяко становище, особено ако то не отговаряше на техните разбирания.

– Какво си мислите за Бог? – Младен предизвика към размисъл останалите.

– Той е някъде там, далеч от нас, – въздъхна тежко Станимир. – Създал е земята и е приключил. Сега само наблюдава какво става.

– Винаги съм си Го представял като някой припрян човек, – плесна с ръце Пламен, – Който иска да сме добри и да вършим само добри неща. Но да ви кажа честно смятам, че е твърде слаб, за да направи нещо съществено.

– О, – възкликна Наско, – смятам Го за безмилостен господар, който обича да разваля удоволствието на другите. Сякаш съществува само, за да ни каже какво трябва или не бива да правим.

– Мисля, че грешите, – спокойно каза Младен. – Бог не е дойна крава, от Когото непрекъснато да искаме нещо. Не е и глух, за нашите молби и прошения. Той съвсем не е някаква мъглява и недостижима сила.

– А какво тогава? – възкликнаха в хор останалите.

– Той е нашият Баща?

– Не ми говори за баща, като знам какъв е моят, – гневно реагира Румен.

– Независимо от опита ни със земните ни бащи, всеки от нас е копнял за един по-добър такъв, – каза добродушно Младен. – но Бог е перфектния Баща. Той е отговорът за нашия копнеж да имаме бащино одобрение, подкрепа и любов. И нещо повече. Ако ние ние общуваме с Него, Той е способен да промени отношенията със земните ни бащи.

Останалите наведоха глава. Замислиха се. Искаше им се да имат такава връзка, която би им дала това, което им бе липсвало досега.