Бе облачно, но не се очакваше да завали. Синоптиците бяха обещали хубаво време и хората с надежда поглеждаха към небето, за да открият ярките лъчи на слънцето и да усетят топлината му.

Жоро и Спас, бързо крачеха. Вълнуваха се и споделяха това, което бяха открили и ги бе поразило.

– Забележи, – вдигна пръста си заканително нагоре Жоро, – казва се, че Той издържа кръста, заради радостта, която Го очакваше.

– Думата „радост“ тук на гръцки има определен смисъл, – започна да уточнява Спас. –  Това не бе просто радост, а специално и конкретно задоволство, изразяващо се във вълнение и щастие.

– С други думи, това бе „финалната линия“, след която Исус очакваше победата Си. Именно под това се разбира „тази радост“ в Библията.

– Всъщност каква радост конкретно очакваше нашия Господ? – попита Спас.

– Исус знаеше, че със Своята смърт заплаща нашето спасение. И когато е висял на кръста Той е видял теб, мен и всички останали хора.

– Сега разбирам, че ние сме били неговата радост, която Го е очаквала, – почеса се по главата Спас.

– Разбираш ли, Той е съсредоточил Своя поглед именно към тази радост, която Му е помогнала да понесе кръста, – възторжено възкликна Жоро.

– И сега, когато се случва нещо в живота ни, ние трябва да се виждаме победители чрез Него. Концентрирайки се към целта, ние се фокусираме към победата.

– И ако успеем да насочим погледа си към победата и радостта, които ни очакват, ние ще можем да издържим много от това, с което се сблъскваме, –  отбеляза Жоро.

Слънцето проби облаците. Наоколо стана светло и радостно.

Тълпата празнуваше. Веселеше се. Исус триумфално се движеше към Ерусалим яхнал осле. Радостта преливаше като мощен поток от човек на човек. Сияещи лица го приветстваха:

– Осанна! Благословен, който иде в Господното име!

– Благословено градущето царство на баща ни Давида, което иде в Господното име, Осанна във висините.

– Благословен Царят, Който иде в Господното име, мир на небето, и слава във висините!

А какво направи Исус?

Видя Ерусалим и заплака.

Той знаеше, че хората, които го заобикаляха бяха непостоянни. Днес крещяха: „Осанна!“, а утре щяха да викат: „Разпни Го!“

Известно Му бе, че един от учениците му ще Го предаде, а друг ще се отрече от Него. Сигурен бе, че първосвещеникът Каяфа и римският управител Пилат ще се сдружат, за да Го предадат на смърт.

Исус се взря напред и видя разрушения Ерусалим, паднал в ръцете на римския император Тит.

Неговото служение приключваше. Той изцери болните. Привдигана мъртвите. Очисти прокажените. Нахрани гладните. Оставаше Му малко време.

И въпреки всичко Той бе отхвърлен. „У Своите Си дойде, но Своите Му Го не приеха“.

Това разби сърцето му.

Неверието и нежеланието да Го приемат, натъжи Божието сърце, защото Той знае какви щяха да бъдат последствията.

Когато вратата на човешкото сърце е заключена, Исус отказва да влезе принудително. Той чука  и чака да бъде допуснат. Дава ни възможност да избираме.

Отворете Му, Той стои на прага и чака!

Всяка неделя, децата посещаваха с радост организираното за тях училище в църквата. Днес те бяха съсредоточени, погълнати от урока и внимателно слушаха.

Изведнъж вратата се отвори. Виновно навел глава в стаята влезе Тони. Учителката Атанаска Горанова му кимна и му посочи един от свободните столове.

Тони се намести на мястото си. Вместо да се вслуша в урока, той хитро присви очи и внимателно започна да се оглежда.

Забеляза, как Лидия бе леко отворила уста и със затаен дъх слушаше историята, която разказваше Горанова. Внезапно ръката му се появи зад гърба на зяпналото момиче и силно дръпна плитката ѝ.

Последва писък. Всички погледи се стовариха като огромен чук върху нахалника, нарушил задушевната атмосфера.
Тони гузно наведе глава. Всички се успокоиха и урокът продължи.

Но малкият немирник не можеше да стои на едно място. Той дръпна елека на Нено, ощипа Росето, ритна с крак Стоян,… Белите му бяха многобройни.

Горанова не се сдържа и укори Тони:

– Държиш се като неутолим грешник!

Тони не се трогна много от думите ѝ. Зае предизвикателна поза и нахално попита:

– А нима, вие, не съгрешавате?

– Аз се покаях и Исус ме изкупи от вината за греха, – подчерта Горанова.

– А защо сте се покаяли? – попита Тони, като хитро погледна учителката, а на устните му се появи лукава усмивка.

– Ами …., – Горанова се смути и се почуди какво да му отговори, – навярно ми е писнало да греша.

– Представям си колко много е трябвало да съгрешавате, за да ви омръзне, да правите това, – самодоволно заключи Тони.

Към нахалника полетяха множество юмручета, в отговор на смута, който той бе предизвикал между децата. Учителката едва успя да успокои обстановката. И урока след много прекъсвания отново продължи.

До края на занятието Тони не мръдна от стола си. Най-после думите на това, което разказваше Горанова достигнаха и до него. Тя говореше за победата на Давид над Голиат.

Станка реши да посети приятелката си Таня, която живееше в друг град. Двете момичета бяха израснали заедно, но се случи така, че семейството на Таня се премести на друго място и за това сега се виждаха много рядко.

Станка имаше една седмица почивка. Тя бързо събра багажа си, предвкусвайки радостта от предстоящите седем дни с приятелката си.

Девойката остави любимата си котка на майка си и ѝ заръча:

– Грижи се добре за нея. В шкафа съм оставила храната, която трябва да ѝ даваш.

Преди да тръгне, Станка забеляза, че котката ѝ се държи много странно. Животното постоянно тичаше из апартамента и се навираше в краката ѝ.

– Манке, – с гневен тон каза Станка на животното, – престани да ми пречиш да си събера багажа. Спри се! Обърна всичко наопаки.

Когато най-накрая Станка успя да събере всичко в чантата си, бързо си взе довиждане с майка си и изтича навън, където я чакаше таксито.

Изведнъж в багажа на Станка нещо се разшава и за нейна изненада се появиха мустаците на нейната Манка, но вече беше късно да я връща, тя беше на автогарата.

– А сега какво ще правя? – притесни се девойката. – Как ще се кача с котката в автобуса?! Странно никога досега не се е държала така, когато заминавам за някъде.

През това време котката изскочи от чантата и хукна из автогарата, като жално мяучеше. Хората се опитаха да помогната на момичето да хване животното. Шофьорът на автобуса също не можеше да тръгне поради създалата се суматоха.

След 15 минути котката се успокои и позволи да я хванат. Станка бързо я напъха в чантата си и съпроводена от гневните и негодуващи погледи на пътниците, седна на мястото си.

Автобусът най-сетне тръгна.

Малко след това шофьорът получи съобщение:

– Моста, по който трябваше да минете се е срутил, променете маршрута на колата през съседното село.

Хората в автобуса чуха осведомлението. Притесниха се, но същевременно се и зарадваха, че са избегнали опасността.

– Изглежда котката е почувствала, че ще се случи нещо лошо, – каза една възрастна жена. – Ако това животинче не ни бе задържало, сега всички щяхме да бъдем на дъното на реката.

Понякога за уроците в живота си плащаме много скъпо. Цената им са собствените ни грешки. А не е ли по-лесно да чуем историите на други, да се поучим от тях и да избегнем лошото?

Когато има слънце, всички без покана се втурват навън и всеки се старае, колкото може повече да вземе от топлината и светлината му.

Млади и стари крачат, усмихват се един на друг и им се иска да има много такива дни. В такова време и птичата песен е по-весела изпълнена с нежност, копнеж и много любов.

Борис вървеше гордо вдигнал глава до баща си. На тях двамата рядко им се удаваше възможност да бъдат заедно. Работата на бащата бе такава, че той по цели месеци не се прибираше в къщи.

Днешният слънчев ден бе истински празник за Борис и той бе решил да му се наслади напълно. Радостта бе изписана на лицето му, а от сърцето му бликаше любов към всичко живо наоколо.

Бащата и синът срещнаха човек в инвалидна количка, който с ръце придвижваше колелата на превозното си средство. Борис погледна с болка инвалида.

– Навярно много му е тежко, че е прикован към тази количка? –  обърна се синът към баща си.

Инвалидът чу думите на малкия, усмихна се и каза:

– Аз не съм закован за инвалидната количка. Напротив чрез нея съм свободен.

– Как така? – недоумяващо попита Борис.

– Защото ако не беше тя, щях да лежа постоянно на леглото си, нямаше да мога да изляза от стаята си и да се разхождам навън от дома си.

Борис гледаше с възторг инвалида и на свой ред му се усмихна сърдечно.

А бащата добави поучително:

– Човек се стреми да бъде свободен и за това използва всеки възможен случай. Освободеният от несгодите на недъга си, с радост се наслаждава на живота.