Минчо живееше със семейството си в града. Родителите му рано починаха, но на село остана баба му Кера. Тя го отгледа, докато порасна и се задоми.

Днес беше събота и той реши да прескочи до нея, да я види.

Старата жена го посрещна радостно. Поговориха си за неговата работа, за тая и оная комшийка, за скоро починалите в селото, …

Когато Мирчо реши да си тръгне, баба му се засуети. Тя никога не го изпрашаше с празни ръце, но днес долапа ѝ беше празен, а козата не беше си дошла, та да му издои малко мляко.

Какво да прави? Не беше редно да го изпраща так.

Изведнъж тя хитро се усмихна и хвърли пред себе си стар хляб. Няколко кокощки от съседния двор плахо пристъпиха към примамката. Грабваха по малко парченце и се дръпваха настрани. Скоро кокошките се престрашиха и започнаха да кълват по-близо.

Баба Кера с една цепеница удари тази, която беше най-близко и бързо я омота в престилката си. Останалите кокошки крякайки, се разбягаха.

Съседката Дина, дочула тревожните крясаци, започна да кътка кокошките си. Чуваше се как ги брои.

– Керо, – извика тя, – у вас ли е червената ярка?

– Няма я,  Дине, няма я, – каза баба Кера,

А през цялото време се кръстеше и повтаряше като скоропоговорка:

– Прости ми, Господи. че излъгах! Прости ми, Господи, че излъгах!

Баба Кера отряза главата на червената кокошка, натопи я в горещата вода, оскуба я. След това бързо я уви във вестник и я подаде на Минчо,

– На да си свариш чорбица. Да прости Господ, но нали така казват: „Който има две ризи, да даде едната на този дето нема“, а Дина има много кокошки.

Ето така изтълкува Божията повеля баба Кера.

Една млада жена се прибирала от работа. Без да иска задрала калника на колата в бронята на друга кола.
През сълзи започнала да обяснява на другия шофьор участник в произшествието:
– Това е нова кола. Купихме я преди няколко дни. Сега какво ще кажа на мъжа си?
Шофьорът на другата кола ѝ съчувствал, но казал:
– Трябва да обменим номерата на колите и номерата на свидетелствата ни за шофиране.
Когато младата жена извадила големия кафяв плик с документите, изпаднал един лист хартия.
На него с уверен мъжки почерк били написани няколко думи: „В случай на пътно-транспортно произшествие … помни, мила, аз обичам теб, а не колата“.

Свещеникът Бернард Кинфи, духовник от католическата църква продължава мисията си в Централноафриканската република, като помага на жертвите от въоръжените конфликти, независимо от техния статут или религия.
Когато терорът наближил малкото селце Босимптил, разположено в северозападната част на Централноафриканската република, живота на местния свещеник и доктор, 32 годишния Бернард Кинфи, коренно се е променил. Свещеникът, разтърсен от кървавите плодовете на междурелигиозния конфликт, тръгнал да спасява всеки човек, независимо от религиозната му принадлежност. На тази цел духовник служи в продължение на две години, като през последните няколко месеца е спасил стотици, ако не и хиляди мюсюлмани и християни.
Потокът от бежанци, нуждаещи се от помощта на Бернар, не спира нито за миг. Малкия храм и болница в Босимптил са станали единственото убежище на стотици километри наоколо. Тук намират подслон и необходимата медицинска и материална помощ десетки семейства. Много от които  Бернард лично превозват в относително безопасния Камерун.
Свещеникът често се налага под свистенето на куршимите, да извежда мирните жители от зоната на престрелките. Той не се бои открито да осъдии двете страни на конфликта. Веднъж закривайки с гърдите си 14 годишно момче, го е спасил от явна смърт.
Животът на Бернард не минава без ежедневните задължения свързани с погребването на жертвите на терористите. Знаейки, че той не оставя без дължимото прощаване нито един от убитите, терористите му казвали къде има натрупани мъртви тела.
За две години безкористна служба на хората Бернард е внушил в сърцата на радикалите суеверен страх. При появата си в черна дреха с кръст на гърба въоръжените до зъби бойци се успокоявали, а най-неподатливите командири започвали преговори.
– Мисля, че им харесва моята дреха, – шегува се свещеникът.
Трудът на този безкористен свещеник дълго време е останал неизвестен, докато сътрудници на Human Rights Watch не са „открили“ този невероятен човек в процеса на работата му.

Де Терци е смятан от повечето специалисти за бащата на аеронавтиката. Бил е йезуит и преподавател по физика и математика в Бреша. През 1670 г. публикувал книга със заглавието „Продомо“. За времето си книгата била направо революционна. Това бил първият сериозен математически анализ на летенето.
Тази книга поставила основата на всички следващи опити за полети, включително и този на братята Монголфие, които през 1783 г. правят първите си успешни опити с балон.
Де Терци е бил гениален. Дал е тласък за изобретения като шевната машина, устройство за четене за слепи, нещо като примитивна форма на Брайлово писмо….
Една от идеите му е била за нещо, наречено „вакуумен кораб“. На практика е същото като дирижабъла, само че вместо копринени, балоните трябвало да са от мед, изпразнени от въздух.
В средата на седемнайсети век изобретателят Робърт Бойл създал „пневматична машина“, която била в състояние да изсмуче въздуха от даден съд. С нейна помощ той доказал, че въздухът има маса. Де Терци развил теорията, че след вакуумирането корабът ще е по-лек от въздуха и ще се издигне.
В края на деветнайсети век мъж на име Артур дьо Босет опитал да събере пари за нещо, което наричал „въздушен кораб с вакуумни тръби“, но не успял. Колкото до Де Терци, според историческите източници продължил да работи върху теорията си до смъртта си през 1686 г.
Според някои източници Де Терци е прекарал живота си в Италия. Там е умрял и там е бил погребан. Прекарал е последните си години в работа по вакуумния кораб.

Те дълго пиха чай и похапваха гевречета. Разговаряха за работите си и „за живота“. Преди да си кажат довиждане, Румен внезпно се обърна към Камен и го попита:

– Камене, ти нали си кръстен?

– Да. Защо питаш?

– Заведи ме утре на църква. Аз също искам да се кръстя.

Камен запремига изненадано. Той познаваше приятелят си много отдавна. Относно кръщението и Бога си бяха говорили не веднъж, но до сега Румен беше непреклонен. Той смяташе, че това не е за него.

– Какво те е осенило? Каква е тая благодат, дето те е споходила? – засмя се Камен.

Румен въздъхна и вдигна рамене:

– Прочетох някъде, че когато човек не е кръстен, Бог дори не предполага, че той съществува. И нищо не знае за делата му, нито за самия него. Та си помислих, че е по-добре да съм пред погледа му. Той знае и вижда. Нека Сам реши, кое е било повече – доброто или лошото…

– Интересен начин на мислене, – каза Камен. – Наистина, не можеш да се скриеш от Него. Неведоми са пътищата Господни.

След това дълго време си поговориха за Бог, за Неговата прошка и благодат.

Румен прие кръщение още на другия ден в една малка църква. Всичко мина скромно и тихо, в интимна обстановка, а обредът не отне много време.

Когато излязоха от храм, Румен изпита облекчение и голяма радост. Очакваше го нов живот, в който той нямаше да бъде същия, както до сега.

Слънцето щедро обливаше лицето му, като нежна милувка, на Този, който бе срещнал сина, който се бе изгубил, но сега, слава Богу, се намери…..