Денят беше горещ. Сенките на дърветата отдаваха своята прохлада на хората, които се бяха скрили под тях.

Цанко беше дошъл специално да се види с Катя. Бяха се запознали преди три седмици. Той веднага я хареса, затова си намери повод да се отбие до дома ѝ.

Беше намислил предварително какво да я попита. Тя знаеше, че е готвач и нямаше да се усъмни в нищо.

– Познаваш ли някой, който иска да вземе на работа готвач като мен? Мога да правя всичко, – каза Цанко.

– Какво можеш да предложиш като специалит, Цанко? – заинтересува се Катя.

– Пържен дроб от животни угоени със смокини. Спортистите обичат да ядат такова нещо. Най-добре е да се избягва свински дроб, той е по-твърд от телешкия или агнешкия дроб. Предпочитам да пържа, а не да го пека на скара. Така месото остава по-сочно и свежо. Поръси го с мента, кориандър, сол и ще имаш чудесно ястие. Хората от моя народ го наричат нарифа.

– Какво означава нарифа? – попита Катя.

– Означава победа! – ухили се Цанко. – Това е поднесена победа, победа за сетивата, за стомаха, за езика, за небцето. – Цанко изведнъж спря обясненията и пак попита, – Катя, знаеш ли някой, който наистина търси готвач?

– Мисля, че знам! – засмя се Катя. – Ела с мен, Цанко!

Приятел на баща ѝ скоро бе прогонил готвача от заведението си, поради това, че готвачът му си присвоявал част от продуктите и ги носел у дома си. Катя бе харесала Цанко. При първата им среща дори опита някакъв негов специалитет, който ѝ се стори много вкусен.

Беще убедена, че чичо Григор, приятелат на баща ѝ, щеше да го хареса и ще го вземе на работа.

Не вярвате, че може да съществува такъв вестник? Смятате, че това е някаква шега или редакторът и сътрудниците му не са си свършили работата?

По-добре разберете какво събитие се е случило тогава.

На 26 ноември 2014 г. в навечерието  на финала за купата по футбол в Бразилия между отборите на „Крузейро“ и „Атлетико Минейро“ във вестник „Estado de Minas“ излязла голяма статия за събитието и то на първа страница.

Във вестникът имало и други новини със снимки, но в тези, които нямали отношение към футбола, не била отпечатана никаква друга дума освен сричките: „бла, бла, бла“.

Двете монахини тази вечер трябваше да стигнат до женския манастир „Сестри на милосърдието“. Те се оглеждаха с надежда за някой, който можеше да им покаже пътя.

Беше война. Англичаните бяха нахлули във Франция. Никъде не се срещаха жени, явно каква бе съдбата им, след като оттук бяха минали английски войски.

Повечето от полята бяха изгорени. Французите горяха, за да няма храна за настъпващите войски, а англичаните унищожаваха всичко, което не можеха да вземат със себе си.

Най- после двете монахини видяха сбръчкана старица, застанала пред една каменна къща, под още неузяла ябълка. С безъбата си уста възрастната жената се опитваше да отгризне от една зелена ябълка.

Когато ги видя старицата се опита да се скрие, но не успя да стигне далеч.

Мария, едната от монахините учтиво се обърна към възрастната жена:

– Добър ден, майко. Този път към манастира ли отива?

Жената се успокои, посочи напред с ръка по пътя и каза:

– Зад хълма е.

– Далече ли е? – попита другата монахиня.

– Много,

– Ще стигнем ли там докато се стъмни? – попита Мария.

– Ако имахте коне, да, – каза старицата.

– Благодаря ти, майко, – любезно каза другата монахиня.

– Имах дъщеря и двама внуци, – почти изплака старицата, – англичаните ….. дано горят в ада.

– Ще се молим за дъщеря ти и внуците ти, – съчувствайки ѝ каза Мария.

– Имате ли хляб? – с надежда попита старицата.

Мария се огледа наоколо дали няма от ония гладни мъже, които скитаха наблизо и като се увери, че няма никой, кимнаха с глава на Сара нейната спътничка.

Сара извади от торбата остатъци от хляба, който им бе останал и го предложи на старицата. Жената ги грабна и лакомо взе да ги гризе с безъбата си уста.

Мария и Сара продължиха пътя си.

– Ако продължаваме да раздаваме храната си, скоро ще започнем да гладуваме, – каза Сара.

– Знам, – каза Мария, – но как бихме могли да откажем?

– Не можем да свършим работата, за която сме пратени, ако умрем, – рязко възрази Сара.

– Но нали сме монахини, – каза кротко Мария. – трябва да помагаме на нуждаещите се. А колкото до това, кога ще умрем, нека Бог решава.

Сара остана смаяна:

– Никога не съм те чувала така да говориш преди.

– Баща ми мразеше хората, които говореха само за морал, а всъщност „всички те са добри, когато това ги устройва“. Когато много искаш да направиш нещо грешно, да натрупаш богатство от нечестни сделки, да целунеш жената на съседа или да излъжеш, това е времето, когато трябва да се съобразиш с правилата. Почтеността е като меч. Не трябва да замахваш с него,освен ако не си готов да го изпробваш.

Сара замълча, може би мислеше въру думите на Мария или просто се бе отказала да спори.

Усмивката на Дора помръкна. Миналото я слетя болезнено. Не искаше да говори за това, но Рени беше много настойчива.

– Гошо остана, след като Даря си тръгна, – започна разказа си Дора. – Винаги съм го смятала за най-прекрасния човек на света. Тогава той бе в разцвета на силите си. Трудно му беше да възприеме, че жена му има просперираща кариера. Жените едва започваха да се реализират извън дома. Беше уязвим. Може би съм се възползвала от това.

Рени през всичките тези годинисе бе опитвала да открие причината за раздора между майка си и Дора. Изобщо не ѝ бе минавала през ум, за такова нещо, за това сега ѝ беше трудно да го възприеме.

– Случи ли се нещо тогава между вас? – шепнешком попира Рени.

Дора въздъхна и само кимна с глава.

Рени бе смаяна. Дора и баща ѝ. Чувстваше се като ударена от ток.

– И мама е разбрала?

Зоя извърна очи и прехапа устни. Когато заговори, гласът й бе пресипнал.

– Не от мен. Знаех, че това ще бъде доста жестоко от моя страна.

– Татко ли ѝ го каза?

Дора я погледна натъжено.

– Явно не е могъл да живее с мисълта за вината си. Той е много добър човек.

– Ти не го мразиш? – Рени бе изненадана.

– Защото предпочете Даря пред мен ли? Как бих могла да го мразя? Тя е забележителна жена. Виж само колко неща ги свързваха тогава. Три деца, къща и социален живот, който бе благодарение на Даря, но това беше и част от самия него. Какво бих могла да му предложа аз?

– О, Дора. Ти си толкова красива жена.

– Не, Рени. Не биваше да позволявам това да се случи.

– Недей да го оневиняваш напълно, – възрази Рени.

В момента тя самата имаше известно основание да се сърди на баща си и не беше склонна да му съчувства.

– Разбери, за това са нужни двама – тъжно се усмихна Дора. –  Ако тогава бях казала не, нямаше да се случи нищо и отношенията ми с Даря нямаше да се влошат. Та ние сме сестри и сме израстнали заедно. Толкова много сме си помагали. Бяхме неразделни като деца.

Рени избухна:

– А, не е ли прекалено глупаво от нейна страна да се сърди толкова години? Тя е получила мъжа си. Спечелила е. Нима не го е разбрала?

– Сигурно го е разбрала, – каза Дора. – Вероятно затова ти и братята ти можехте да идвате тук през лятото.

– Бяхме достатъчно големи, за да пътуваме сами, –  каза Рени като си спомни за времето, когато идваше при леля си. – Предполагах, че мама и татко искат да останат насаме за известно време.

– Вероятно е било така.

– Но не е било само това нали? – Рени се разтрепера.

– Нима можеш да виниш майка си за това? – Попита Дора. – Помисли си само. Тя се държи като всяка друга жена, чийто съпруг ѝ е изневерил. Връзката може да е приключила и нещата да са позабравени. Съпругът може години наред да е бил мил и внимателен, но ако само веднъж закъснее от работа, жена му си мисли, че е бил с друга. Доверието може да бъде възобновено, но това е много трудно нещо. То е като сърцето. Когато получи удар, завинаги остава уязвимо.

Марин навярно бе чул стъпките на Радка по стълбите, но не се разсея. Той беше твърде съсредоточен върху работата си.

Радка надникна от вратата. В нея се бореха гневът и любовта. В погледа на Марин тя прочете пълна концентрация. Изражение, което ѝ бе познато до болка.

Мускулестото тяло на Марин беше наведено над масата. Пръстите му подреждаха сложни детайли. Лицето му бе замислено и съсредоточено. Изглеждаше щастлив и погълнат от работата си.

– Защо ме излъга? – прокънтя гласът на Радка в тишината.

Марин изтърва детайла, който държеше в ръцете си.

– Стреснах се, – усмихна се Марин. – Кога съм те излъгал?

– Останах с впечатление, че Галя те е съблазнила един път, а вие сте го правели от няколко месеци.

– Глупости, – възмути се Марин, – казах ти, че беше само един път.

– Но тя е бременна от три месеца, – троснато отвърна Радка.

– Не е възможно, – стъписа се Марин. –  ние го направихме ….. преди две седмици.

– Бременна е, личи си по фигурата ѝ, –  настоя на своето Радка.

– Не съм те излъгал, – каза Марин. – Случи се една седмица след панаира, а това бе преди две седмици. Това беше първият и последен път.

– Тогава Галя как може да е сигурна, че е бременна от две седмици?

– Не знам. След колко време една жена може да разбере, че е бременна?

– Нима наистина не знаеш? – Радка бе изненадана от наивността на Марин.

– Никога не съм се интересувал от тези неща. Чакай, – нещо просветна в главата на Марин, – преди три седмици Галя се движеше с ……

– Да, тя беше с приятеля си Теодор, –  плесна с ръце Радка.

Марин пламна.

– Тогава бебето трябва да е негово. Ти не си бащата, –  засмя се Радка.

– Така ли е наистина? – Марин се страхуваше дори да се надява на такъв вариант.

– Разбира се. Ако бе се влюбила в теб, нямаше да те отбягва след това и да не ти говори. Това обяснява поведението ѝ.

– Мислех, че постъпва така, защото нямах много желание да се оженя за нея, – каза Марин.

– Нима не разбираш? Тя никога не те е харесвала. Просто ѝ е трябвал баща за бебето. Вероятно Теодор, след като е разбрал, че е бременна, е избягал от нея. И точно тогава ти си бил в дома ѝ и си бил достатъчно глупав, за да се хванеш на въдицата ѝ.

– О, благодаря на Бога. Тя беше толкова изкусителна в началото, а след това все ме отбягваше. Не съм си и помислил, че може да си играе с мен.

Радка и Марин отдавна се харесваха. Марин се чувстваше много виновен за глупостта, която бе избършил,но сега се радваше, защото нещата се бяха наредили по чуден начин.

Той беше готов да се ожени за Галя, защото се чувстваше отговорен, за появата на детето, но когато разбра истината, той реши да не я поглежда изобщо, но не само нея, но и другите момичета, за да не направи някоя нова глупост, за която по-късно да съжалява.