Когато Гошо бе малък гледаше по-възрастните и си казваше:

– Те са мъдри и няма да се провалят, защото знаят винаги какво да правят. Един ден, когато порасна и аз ще знам как да постъпвам.

Дойде и този ден, но Георги осъзна:

– Много неща съм научил и въпреки това, все още не знам какво да правя в някои ситуации.

Независимо дали става въпрос за болест в семейството, проблеми в работата или конфликт с колеги, в такива моменти се изтръгват всички заблуди за личен контрол и сила.

На Георги му оставаше само една възможност.

Той затвори очи и прошепна:

– Господи, помогни ми. Не знам какво да правя.

Така Георги научи, че личната слабост и безпомощност не означават поражение, но когато се предадат на Бог с доверие, те стават инструменти за Господа да работи в и чрез тези обстоятелства.

Това, че сме пораснали, не означава, че знаем всичко.

Разбира се, ние ставаме по-мъдри с възрастта, но нашите слабости разкриват колко сме безсилни.

Нашата истинска сила е в Христос.

„Да пораснеш“ означава да се довериш и да се подчиниш на силата, която идва, когато осъзнаеш, че се нуждаеш от Божията помощ.

Графика на Марта бе много натоварен. Тя ходеше на работа. Там отговорностите ѝ не бяха малко, но в къщи ѝ оставаше съвсем малко време да почива.

Когато звънеше някой съсед или комшийка, тя обикновено не ги канеше в дома си, а разговаряше с тях на вратата.

Марта бе гостолюбива, но поканеше ли някой вътре, за обсъждане на времето или новините в квартала отидоха най-малко два часа, а за такива работи тя нямаше време.

Трябваше да почисти, сготви, изпере, да поговори с децата и съпруга си и куп други неща, а нощта толкова бързо идваше.

Един ден, Марта кърпеше разпрания ръкав на палтото на сина си и се замисли.

– Колко хора разговарят с Господа набързо, както аз със съседите, – каза си тя. – Да, отделят няколко минути за молитва, колкото да кажат какво искат, двадесет минути да прочетат от Словото, но не могат да се зарадват в Неговото присъствие.

Марта се усмихна и продължи:

– За Господа бих отворила по-широко вратата и едва ли бих счела за загуба на време, прекараният час или два с Него. Колко в хубаво с Бог.

Погледа ѝ се отправи към синевата, която ярко се открояваше в прозореца.

– Ех, ако знаеха … да отворят вратата на сърцето си и да го поканят да влезе….
Отворете вратата на Исус. Той ви чака.

Ето Господ стои на вратата и хлопа. И който чуе гласа Му и отвори вратата, ще влезе при него и двамата ще вечерят заедно.

Младен бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Бог знае, че живеем в общество, обсебено от материалните неща. Дори се състезаваме помежду си, за да видим кой може да придобие най-много от тях, а интелигентността си определяме с количеството неща, които сме придобили.

Приятелят му Борис дълго го слуша, но се намеси:

– Телевизия и рекламите навсякъде ни бомбардират с посланието, че ако искаме да бъдем наистина успешни, трябва да имаме много неща.

Младен сбърчи нос и се засмя:

– Притежанията с ярко опаковката лъжа, са в състояние да ни дадат власт, уважение, приемане и безопасност.

– Забележи, – отбеляза Борис, – продажбите докосват дълбоко чувствани ни нужди и ни карат да се гърчим, докато не ги придобием.

– След всяка добита желана стока ставаме ли удовлетворени? – попита Младен с насмешка.

– Това може да бъде нов компютър, нова къща, нова кола, нова и по-добре платена работа или нов гардероб. И не е ли вярно също така, че кратко време след като го закупим, той не е достатъчен и трябва да бъде заменен с друг? – на свой ред зададе въпрос Борис.

– Цикълът на материализма винаги завършва с някаква форма на пристрастяване – наблегна на думите си Младен. – Това, което сме мислили, че ще ни освободи, в крайна сметка ни поробва.

– Ако сме в капана на материализма, ние никога не притежаваме неща, те ни притежават, – подкрепи го Борис.

– Би било наистина глупаво, ако трябваше да изживеем живота си, печелейки всички неща, които светът може да предложи и след това да го загубим завинаги. Ако временните неща на този свят ни разделят от вечния Бог на небето, ще бъдем глупаци да прекарате живота си в преследване на материалните неща, – констатира Младен.

Той бе перефразирал стих от Библията, в който се казва:

„Защото какво се ползува човек, ако спечели всичкия свят, а погуби или ощети себе си?“

Петър се върна въодушевен у дома. Той бе още млад и много възможности се разкриваха пред него.

– Повишиха ме, – радостно заяви Петър. – Сега съм ръководител на цял сектор.

– Радвам се за теб, но разумно преценявай възможностите си, – каза баща му.

– Е, татко, ти все за проблемите и тревогите мислиш. Бъди малко по-оптимистичен.

Бащата го изгледа изпитателно и добави:

– Човек трябва добре да познава дарбите и силните си страни.

– Щом са ме назначили на тази длъжност, те са преценили, че мога да върша тази работа, – нацупи се по детски Петър.

– Виж какво, моето момче, не всеки учител може да стане директор. Не всеки дърводелец има умение да ръководи бригада….

– Да, От всеки музикант не става диригент, – Петър прекъсна баща си. – Тези много си ми ги разправял.

– Съгласен съм, че едно повишение може да постави човек на мястото му, но стремежа към повече, води до загуба на целта.

– И каква е моята цел? Престиж, по-високо място в компанията или може би по-висока заплата. Но какво лошо има в това? – попита Петър.

– Знаеш ли, алчността е лош съветник в работата, – отбеляза бащата.

– Това означава ли, че не мога да се радвам на повишението си? – в гласа на Петър звучеше помрачена радост.

– Радвай се, – потупа го по рамото баща му, – но не забравяй „По-добре да имаш малко със страх от Господа, отколкото да имаш голямо съкровище с тревога.“ Така че не позволявай на сърбежът за неща или ухото за аплодисменти да те отклони от твоя богоумишлен замисъл!

Времето бе все още студено, но в градинката между блоковете се бе разгорещила оспорвана дискусия.

Това не бяха младежи, въпреки че между тях имаше и млади, а възрастни, чийто коси времето отдавна бе посребрило.

Най- настървено нападаше Крум:

– Ако наистина Бог ни обичаше, щеше да излекува всички. А всички ли са излекувани?

До него Марин, който пристъпваше от крак на крак, го подкрепи:

– Обичал ни! Тогава защо позволи на Павлин да загуби работата си? Той има четири невръстни деца.

– Тая дето я пеят, че Бог обичал всички хора, е вятър работа, – махна с ръка Радко. – Ето на Мартина мъжът ѝ я напусна и какво върна ли се след това?

– Е, да е само тя, – тежко въздъхна Марта.

– Аз така смятам, – заяви категорично Васил, – ако наистина Бог ни обича, щяхме всички да сме здрави, богати и лишени от проблеми.

Отрицателните изказвания май надделяваха в спора.

Трифон бе един от по-младите. Той не се стърпя и повиши глас:

– Доказателството за Неговата любов не е нито едно от тези неща, което искате.

– Тогава в какво? – обадиха се в хор няколко гласа.

Трифон се усмихна, потърка замръзналите си ръце, за да ги стопли и отговори:

– Доказателството за Неговата любов е, че докато бяхме грешници, Той изпрати Своя единствен, възлюбен Син да умре за нас на кръста.

Някои изпухтяха, други завъртяха пръст в главата си, но имаше и такива, които се замислиха.

Трифон ги огледа и попита:

– Бихте ли благодарили на Бог не само за това, че е казал „Обичам те“ с думи, но и че го е доказал на практика?

Този път нямаше присмехулни погледи и реакции. Всички бяха навели глави.