Антон и Валери стояха пред прага на къщата и се двоумяха.

– Аз влизам, – заяви накрая Антон. – Ти тук ли ще останеш?

– Не и при този, вятър, – смънка Валери, – може и да завали. Влизам с теб.

Антон почука, но никой не се обади. Валери припряно натисна вратата и тя се открехна. Двамата без много да му мислят, се вмъкнаха навътре и зяпнаха от изненада.

Обграждаха ги стотици томове, наредени по земята и край стената. Имаше всякакви книги. Тънки и дебели, малки и големи, с различен цвят и на всякакви езици. Някои бяха обвързани с кожа, а други нямаха корици. Между тях се мъдреха папируси и пергаменти.

Натежалите рафтове съдържаха още стотици томове. Между натрупаните по пода книги се виеше тясна пътечка, която водеше до дървена маса. На нея също имаше книги, листове и принадлежности за писане. Дори леглото бе затрупано с книги.

На стола с висока облегалка седеше побелял мъж, който четеше. Той изобщо не бе забелязал влезлите младежи.

Антон се прокашля и старецът вдигна глава. Той затвори книгата и я остави на рафта зад себе си.

– След ден, изпълнен с четене, няма по-добър завършек от още едно добро четиво.

Валери възкликна:

– Не съм виждал толкова много книги на куп събрани.

– Те ми помагат да живея и да работя. Чрез тях намирам смисъл във всяко нещо. Ще ми се да имах повече време, да им се порадвам.

– Нямаме много време за книги, – призна Антон, – имаме доста проблеми, с които се занимаваме.

– Какво, покварата расте? – въздъхна старецът. –  Както казва един от древните поети „Ръждата изяжда пъпките“. И все пак не бива да губим надежда. Много мъдрост има в тези книги.

И старецът посочи натрупаните навсякъде ръкописи.

– Заповядайте, първо да ви нагостя, – усмихна се домакинът. – Чувам едри капки да тропат по прозорците, очаква се буря. А колкото за вашите проблеми, мисля, че ще може да се намери нещо, но ще трябва да ми гостувате поне няколко дни.

– Нямаме друга работа, – каза Валери, – но това, което ни притеснява, трябва да се промени или да се премахне.

– Да,- съгласи се Антон, – имаме нужда от мъдрост и то много.

Предстоеше им търсене, ровене, четене, но те знаеха, че рано или късно ще намерят лек за всяка болка. А това, въпреки бурята от вън, ги обнадеждаваше.

Изразът „летящ като шперплат над Париж“означава да останеш без работа или да претърпиш неуспех.

Съществуват няколко версии за произхода на фразата.

Тя е възникнала в началото на 20 век, когато в много вестници се е обсъждал полета над Париж с дирижабъл „Фленер“.

С течение на времето, изразът навлязъл в говорим език и добил преносно значение. Неясното име на дирижабъла се превърнало в много по-популярно „фурнир“ – „шперплат“.

През 1908 г. известният френски авиатор Огюст Фанер направил демонстрационен полет над Париж, но се сблъскал с Айфеловата кула и е починал трагично. След това известният меншевик Мартов написал във вестник „Искра“: „Царска режим лети към своята гибел толкова бързо, колкото господин Фанер над Париж“.

Този идиом е възникнал през 1987 г. в резултат от грешка при печатането на издание на  вестник „Комсомолская правда“.

Милена бе дошла при Силвия, възрастна жена, но все още жизнена и пъргава, за да разреши загадката, която я измъчваше от известно време.

Наскоро при едни разкопки бе открит един странен предмет част, от който се намираше при Силвия. Тя го бе получила от баща си, той от неговия и т.н.

Странното в тази история бе, че животът на всички предци на Силвия, а и самата тя, бяха свързани със земеделието, по-точно с изхранване на хората.

В кризисни моменти тези хора бяха помагали на останалите да преодолеят една или друга криза на глада и то само със садене , поливане и обработване на земята.

Дори и възрастна вече Силвия още работеше в градината си. Там цареше истинско изобилие от зеленчуци, дори не се забелязваше плевел.

Когато Милена обясни за какво е дошла, Силвия се усмихна и и подаде тъмното парче. Младата жена го повъртя в ръцете си и го огледа внимателно.

– Предполагате, че в него има магия? – попита Силвия.

– Така предполагам ….ако не е какво би могло да бъде, – Милена не можеше да откъсне поглед от находката. – Иначе би било абсурдно.

– Аз мисля така, – каза старицата, – в това нещо може да има магия, но може и да няма. Магията е вътре в човека.

– Не ви разбирам, – повдигна очи Милена.

– Ако не правиш нищо и чакаш чудо, нищо няма да се получи, но когато направиш нещо необикновено, то ще бъде необикновено. Според мен така стават тези работи.

Милена се замисли: „Тази възрастна жена имаше право. Какво е една реликва, ако стоиш със скръстени ръце, да …. истинското вълшебство и очарование е в човека“.

Родителите на Сергей скрили от сина си истината за настъпващата слепота в юношеството му.

С всяка следваща година момчето виждало все по-лошо, докато накрая на 13 години напълно ослепяло.

Въпреки увреждането си, младежът станал професионален масажист. Дори се оженил.

Сам започнал да осигурява семейството си и се грижел за малкото си дете, когато съпругата му трябвало да си почине или да отиде някъде по работа.

Семьон Волфкович бил един от първите съветски химици, които правели опити с фосфор.

При работата в лабораторията не били вземани необходимите предпазни мерки и газообразният фосфор се полепвал по дрехите на учения.

Когато Волфкович се прибирал по тъмните улици към дома си, неговите дрехи излъчвали синя светлина, а понякога под обувките му излизали искри.

Всеки път след него се събирала тълпа, която приемала учения, за същество, което не е от този свят.

По това време в Москва се появил слух, че се е появил „светещ монах“.