Групата се изкачваше към върха. Пътеката бе стръмна.

Поради ентусиазма и умората едни бяха по-напред, а други значително изоставаха.

Камен се катереше някъде по средата и философски разсъждаваше:

– Животът е едно стръмно изкачване….

Той чуваше насърчителните викове на тези отпред:

– Не се предавайте! Давайте нагоре!

И му ставаше добре на сърцето.

– Човек трябва да има много сила и твърда походка, за да достигне върха, – продължи разсъжденията си той.

Докато се изкачваше, хоризонта пред него се разширяваше.

Той гледаше и се възхищаваше на това, което виждаше от височината, до която бе достигнал. За това махаше на тези, които бяха след него, да побързат, за да се насладят и те на очарованието, което го бе обзело.

Ако сте изпреварили другите „извикайте“ ги. Това ще им предаде смелост да си проправят път по скалистата пътека.

Когато намалее вярата на някой и „маслото“ му е почти свършило, издигнете глас и насърчете уморения и изтощен пътник, за да го предпазите от падение.

Споделете вашите борби по стръмната пътека и как Господ ви е помогнал в бурите и ви е спасил от големи опасности.

Беше горещо, но това не пречеше на Самуил и дядо му да се движат по прашния път.

– Виждаш ли кръста на хълма? – посочи с ръка старецът към височината. – Чуваш ли как войниците забиват пироните?

Самуил се заслуша, но нищо не долови.

– В мрачния петък врагът на Исус се усмихвал и тържествувал: „Този път, непременно ще спечеля. Победата е моя“.

– Но нали ти си ми казвал, че ако сатана замисли нещо зло, Бог го използва за добро, – Самуил погледна изпитателно дядо си.

– Когато бе отвален камъкът от гроба на Исус и Той възкръсна в неделното утро, навярно дяволът е бягал из гробищата и е крещял: „Все някога ще победя, ще спечеля … ще види Той“.

Самуил се разсмя гръмко и шумно.

– Бих му извикал: „Няма да го бъде“ – и заподскача край дядо си.

– Ти скоро ми разказваше за проблемите си, – старецът погледна внука си. – Мислиш ли, че Бог не може да те извади от ямата, в която си попаднал? Или смяташ, че Той не може да те освободи от лъжливите обвинения на твоите противници? Нима ще позволи врагът да тържествува над едно от децата му?

Самуил повдигна рамене.

– Вярата в Бога, ще те преведе през всяко зло.

– Но това не става толкова бързо понякога … Колко ще трябва да чакам? – нерешително се обади Самуил.

– Да, Той забавя нещата, но винаги се справя с безпорядъка около човека. Това е Негова работа.

Поради разбитият път, на много места по него се появиха големи и малки пукнатини. Но тази, за която става дума се бе оформила като доста голяма дупка с дълбочина около двадесетина сантиметра.

Заваляха дъждове и на това място се образува локва. Колко много се гордееше тя с появата си. Оглеждаше се отвсякъде и си мечтаеше на глас:

– Ще ме забележат веднага, няма начин да ме подминат и веднага ще ме отбележат на географската карта.

Във въображението си видя малко синьо петно, което добре контрастираше на околността.

– Добре ще изглеждам на картата, защото имам равни брегове, – самодоволно се усмихна локвата.

Мечтите ѝ не спряха дотук. Те тичаха неудържимо напред, покорявайки една след друга висотите, които я отвеждаха към още по-голяма известност и слава.

– Тук на този бряг може би ще изградят профилакториум, а може и почивна станция. По нататък може да има пристан, а защо и не по-голямо пристанище?!

Странно защо никой не ѝ обръщаше внимание?

Е, това е разбираемо, но ….

Размечта се локвата и в това нямаше нищо лошо. Нали всеки иска да намери своето подобаващо място в живота.

Но и до сега локвата още не е открита. И защо ли?

Отдадена на бляновете си, тя полетя във вихъра на мечтите си, а на земята от нея остана сухо вдлъбнато място, което напомняше, че пътят се нуждае от ремонт.

Тежко бе на Марта в тези времена. Бяха я налегнали много скърби и неволи. Сякаш всички болки и мъки я бяха избрали за своя мишена. Бе отпаднала и вече нямаше сили.

Един ден тя си каза:

– Какво правя тук? Има ли смисъл да живея…..

И тръгна по прашния път без цел и посока.

Внезапно богатата зеленина покрила едно лозе я стресна. Земята бе изоставена и всичко бе обрасло в трева. Поради занемареността си лозето пораждаше печал.

– Всичко се е превърнало в пущинак, истинско мъртвило, – съчувствено въздъхна Марта.

Докато стоеше така и разсъждаваше върху видяното Небесният Лозар тихо и прошепна:

– Марто, ти се изненадваш на изпитанията в живота си!? Погледни това лозе и приеми поука. Собственикът на лозето, което виждаш, е престанал да го чисти, окопава и събира плод от него.

– Защо го е изоставил така? – попита Марта изненадано.

– Сега времето захладнява. Този човек нищо не очаква от лозето си.

– Но следващата година нали пак ще му даде плод, – смая се Марта.

– Той смята, че щом не може вече да вземе нищо от него, по-нататъшната му работа е просто губене на време.

– Той трябва непременно да го очисти и да се погрижи за него, – категорично отсече Марта.

– Състояние без страдание е безполезно съществуване, – тихо се засмя Небесния Лозар.

Марта прехапа устни и замълча.

– Искаш ли да спра да те очиствам и обработвам?

Марта знаеше вече Кой ѝ говори. Това бе нейният Спасител, за това с облекчение и радост извика извика силно:
– Не!

Пастирът проповядваше вече от половин час, когато запъхтяна в салона бързо влезе Мина. Тя бе възрастна жена и редовно посещаваше богослуженията, бе ревностна за Бога. Редовно четеше Библията си, молеше се сутрин и вечер, не пропускаше десятъците и даренията,  но днес непредвидено закъсня.

Приятелката ѝ Вера, като я видя ѝ махна с ръка да седне на свободното място до нея. Двете жени се заслушаха в проповедта и до края на службата не размениха нито дума.

Когато свърши богослужението и всички вече излязоха навън, Мина започна припряно да обяснява на приятелката си, още преди тя да я попита за закъснението днес:

– Да знаеш какво ми се случи като идвах насам?!

– Какво? – ококори любопитно очи Вера.

– Бях тук наблизо на кръстовището …., – започна притеснено Мина. – И изведнъж черна котка ми пресече пътя. Така че трябваше да чакам някой да мине първи, преди да аз тръгна. А никой не идваше, сякаш хората се бяха изпарили. Чаках много, дори не знам колко време мина, докато се зададе една дребна старица, която мина преди мен ….. Та за това закъснях.

Вера повдигна вежди, изгледа приятелката си и я скастри:

– Бива ли така? Много си суеверна, сестро! Да беше плюла три пъти над лявото си рамо.  След това можеше спокойно да продължиш и нямаше да закъсняваш.

Ех, тези суеверия!