Слави бе тежко наранен. Крачеше по пътя към дома и мърмореше под носа си:

– Няма да му се размине така лесно. Да му простя? Никога. И няма да го забравя…

Баща му го видя и го последва в стаята.

– Какво се е случило? – попита той сина си.

Слави сподели огорчението си.

– Прости му, все пак ти е приятел, – посъветва го баща му.

– Никога!

И Слави се приготви да напусне стаята, за да се уедини някъде и да „ближе раните си“.

Баща му го хвана за рамото и го задържа.

– Когато простиш, пускаш един пленник …

– Нямам никакво намерение да го освобождавам, – изкрещя Слави.

– Но този пленник си ти, – наблегна бащата.

– Глупости, – нервно реагира Слави, – вечно ще помня начина, по който се отнесе към мен.

– Тогава ще заприличаш на онова магаре, което всеки път се спъва в един и същ камък и пада в една и съща дупка! – каза бащата.

– И какво, да стана умно магаре, което заобикаля камъка и не пада в дупката?! – иронично се усмихна Слави.

– По човешки изглежда незаслужено, но е необходимо, – отбеляза бащата.

– И защо е необходимо? – сбърчи нос Слави.

– Бог ти е простил много повече ….

Слави замря, а после примирено добави:

– Това е сложно.

– Никак не е сложно за тези, които уповават на Господа.

Слави само въздъхна, но вече бе съвсем успокоен.