Нощта беше тиха и спокойна. Неда свърши с домакинската си работа и се пъхна в леглото, където Нено отдавна бе заспал. Умората я сграбчи в обятията си и тя се унесе в дълбок сън.

В полунощ Нено скочи като ужилен от леглото, приседна на края му и започна настървено да търка ръката си. Неда усети ставането му и сънена го изгледа.

– Какво ти става? – попита го тя.

– Сънувах страшен сън, – каза уплашено Нено, а през това време продължаваше да търка китката на едната си ръка.

– Какво толкова? Сънища, – каза Неда, – какво ли не му се присънва на човек.

– Ти нищо не разбираш, – троснато отвърна Нено.

– Какво ти е на ръката? – попита Неда.

– Нали точно това исках да ти обясня, – ядоса се Нено.

Неда си премълча. Само кавги и липсваха посред нощ. Тя го погледна, очаквайки да разбере, какво толкова страшно бе видял в съня си.

– Дойде един едър мъж в расо. Носеше метално острие около което пламтеше огън. Той докосваше пламъка, но него не го гореше. Приближи се и с това пламтящо острие написа на ръката ми 666. Ето виж, но много ме боли ръката.

– Нищо не виждам, – каза Неда, въпреки че внимателно огледа мястото, което ѝ посочи Нено.

– Ти си сляпа, – ревеше от болка Нено.

Неда трепна и се разплака.

– Защо плачеш? Какво ми стана на ръката? Виж цялата пламти и числото се вижда ясно, – настояваше Нено.

Какво можеше да му каже тя? Бе чула от жените в магазина, че ходел с една или друга жена от махалата, но оня ден я пресрещна баба Въла и направо ѝ каза в очите:

– Твоят няма ли да миряса най-сетне?! Сега е хукнал по една циганка, акъл ли няма? Кьорав ли е, та не види какво е оставил в къщи, ами е хукнал като луд, поне да бе хубава, ами то…, – възрастната жена махна с ръка и си продължи по пътя.

Нено три дена пъшкаше и се мъчеше да отнеме болката от ръката си и на всички разправяше, че има число изписано на нея, но никой не го виждаше. А Неда плачеше и мълчеше.

Една вечер Нено я спря и рече:

– Кажи ми, от къде ми дойте това? Виждам те, че плачеш, сигурно знаеш нещо.

– Кривите пътища, по които си тръгнал, те доведоха до това. Самият дявол те е дамгосал, станал си негов, – тъжно го погледна Неда.

– Какви ги говориш? – невярващо кресна Нено.

Тя извади Библията си отворя я на определено място, което много добре познаваше и му я подаде:

– На прочети и сам се увери!

Нено с треперещи ръце пое книгата и бавно прочете:

– „11 И видях друг звяр, който възлизаше от земята; и имаше два рога прилични на агнешки; а говореше като змей.
12 Той упражняваше всичката власт на първия звяр в неговото присъствие, и принуди земята и живеещите на нея да се поклонят на първия звяр, чиято смъртоносна рана бе оздравяла.
13 И вършеше големи знамения, до там щото да направи и огън да излиза от небето на земята пред човеците.
14 И мамеше живеещите на земята чрез знаменията, които му беше позволено да извърши пред звяра, като казваше на живеещите на земята да направят образ на звяра, който беше ранен от сабята и оздравя.
15 И позволи му се да даде дишане на зверовия образ, така щото зверовия образ да продума; също и да направи да бъдат избити ония, които не се покланят на зверовия образ.
16 И принуждаваше всички, малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби, да им се тури белег на десницата или на челата им;
17 за да не може никой да купува или да продава, освен оня, който носи за белег името на звяра, или числото на неговото име.
18 Тук е нужно мъдрост; който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест“.

Нено изтърва книгата и пребледня. Това, което до скоро му се струваше игра и му доставяше удоволствие, бе го довело до нещо много страшно…..

На една от потъмнелите маси Панайот прикачи един към друг броевете на новите вестници, за които се бе абонирало читалище „Светлина“, на което той беше секретар и библиотекар.

В съседното помещения бяха шкафовете с книгите на читалищната библиотека.

Ако за първи път дойдеше ученик, будно селско момче или любознателен селянин, Панайот му препоръчваше:

– Първо прочети разказите и повестите на Иван Вазов, стихотворенията на Ботев, песните на Чинтулов, разказите на Георги Стаматов и Елин Пелин. Интересна е и сатирата на Стоян Михайловски, смешките на Михалаки Георгиев, Песните на Цанко Церковски. Тук има книги от Пушкин, Гогол, Лермонтов, Шевченко, Джек Лондон, Виктор Юго, Толстой, Тургенев, Горки, и много преводни автори.

Панайот видеше ли, че на някой му доставя удоволствие четенето, му казваше:

– Я сега вземи нещо от чуждите автори. Виж какви повести е написал Иван Петрович Белкин. Запознай се как в Русия се търгува с мъртви души. А тук ще узнаеш как дивото си остава диво – и му подаваше „Белия зъб“ на Джек Лондон.

Когато в библиотеката се събираха повече от двама души, Панайот изказваше „философските“ си мислите на глас:

– Учените много неща обясняват, но пред тайните на Библията вдигат рамене.

И като придобиеше вид на пророк, повтаряше  трите тайнства, които силно го бяха впечатлили:

– Как лети орел без да си маха крилете? Как пълзи змия по отвесна скала? Какви са неведомите пътища на жената към мъжкото сърце?

Понякога в библиотеката се отбиваше Дамян Бедния, да си вземе някоя книжка.

– Дай ми една, но нека да бъде тънка и с едри букви, – поръчваше си Дамян.

Веднъж, когато прочете „Книга за оскърбените и онеправданите“от Стоян Михайловски, Дамян каза на библиотекаря:

– Бай Панайоте, то наред със сиромашията, имало и друг свят на книгите, ама и той бил беден.

В света има много привлекателни пътища, които изглеждат като скоростни магистрали към щастието, но те водят към смъртта.

Хората в света смятат за глупост, да се разчита на Бога. Те следват своите чувства и изчисления.

Жена, която не може да престане да ревнува и вечно намира недостатъци в околните, смята, че е права, но всъщност тя разрушава дома си и взаимоотношенията с хората.

Напразно търси мъдрост разточителния човек, защото той се насища от пътищата си.

Мъдрия човек внимава за всяка своя крачка, Бои се от Всевишния Бог и се отдалечава от злото.

Глупавият и самонадеян човек постъпва според чувствата си.

Когато признаваме Всевиждащия, Всемогъщ и Свят Бог, ние се страхуваме да съгрешаваме пред Него. Благоговейният страх към Бога ни помага да се отървем от примамките на смъртта.

Този, който се бои от Господа се освобождава от страха спрямо хората. Такъв е кротък, търпелив и милосърден.

Този, който се бои от Бога върви по правия път към живота.

Светът е пълен с криви пътища и зли хора. Мнозина са уверени, че сами могат да вървят по правия път, но в тъмнината на греха, бързо се отклоняват и пътищата им стават криви.

На онези, които с цялото си сърце търсят Божията мъдрост, Бог обещава спасение от тъмните пътища, злите хора, лъжците и похотливите развратници.
Само Бог знае пътя на живота и ни води по него.

В безбожния свят не е модерно да се води праведен живот. Изглежда, че на земята владеят беззаконни и коварни хора, които пред нищо не се спират.

Вярващите трябва да ходят в пътя на праведните, защото  така ще наследят земята и ще живеят на нея, а нечестивите ще бъдат изтребени от Бога.

Зимата бе тежка и много студена. Елена бе млада учителка, която скоро бе завършила учителският университет в близкия град. Това бе първата и зима след завършване на образованието ѝ

Тя много се стараеше. Та нали всяко начало е важно. От него зависеше, как ще бъдеш посрещнат от учениците и колегите си.

Докато Елена се подготвяше за работа в този мразовит сезон, звънна телефона. Директорката на училището ѝ съобщи:

– Училищата в нашия район се затварят поради лошите зимни условия.

Елена се зарадва:

– Хубаво е, че ученици и учители няма да пътуват по заледените пътища. Няма да замръзват и изстиват. Ще има по-малко болни.

Днес Елена нямаше да преподава на учениците уроците, за които се бе толкова старателно подготвяла. Изведнъж тя си спомни следният стих от Псалмите: „В твоите ръце са времената ми“.

И тя започна по много по-различен начин да гледа на днешния ден.

– Как най-ползотворно, мога да употребя ден си? – запита се Елена.

Можеше нещо да запише в дневника си, да прочете хубава книга, да се помоли, да свърши някои неща в къщи, които бе отложила за по-късно…..

Елена погледна снега навън и се зарадва на красотата, която се разкриваше пред очите ѝ. Това бе Божий неочакван дар.

Притесненията ѝ постепенно се стопиха и тя с радост се наслаждаваше на подарените ѝ моменти по време на неочаквана почивка.

Този ден за Елена не мина по обичайния начин. Тя следваше Божието водителство и оползотвори  времето си по най-добрия начин.

Времената ни са в Божиите ръце дори, когато животът ни изненадва.