На Паганини предстоеше поредния концерт. Той винаги се вълнуваше, когато свършваше изпълнението си. Страхът, че не е успял и хората не са го харесали, често смущаваше мислите му.

Николо застана на сцената и всички замряха в очакване. Музиката, която се изтръгваше от струните на цигулката му, покоряваше слушателите.

Замряха последните акорди, които се посрещнаха с бурни овации. Цигуларят само наведе глава, покланяйки се на публиката, държейки в едната си ръка цигулка, а другата притиснал до сърцето си в знак на признателност, че са оценили майсторството му.

Изведнъж той се загледа внимателно в цигулката си и трепана.

– Това не е моята цигулка, – извика великият музикант към публиката. – Къде е цигулката ми? Тук е станала някаква грешка. Това не е моят инструмент. Къде е моята „Страдивари“?

За миг той се почувства като парализиран.
Малко след това Паганини изтича зад кулисите с надежда, че ще намери любимият си инструмент.

„Колко подло, – помисли огорчен цигуларят, – някой я е откраднал и я е заменил с тази“.

Той постоя зад кулисите, а след това бързо се върна на сцената. Там го чакаше любопитната публика, жадна за сензации.

Паганини се изправи и каза:

– Господа, ще ви докажа, че музиката не е в инструмента, а в душата!

И той засвири така, както никога до сега не го бе правел в живота си.

От старата, но запазена цигулка, звучеше неповторима музика, която предизвика у слушателите възторг.
Хората бяха толкова възхитени от изпълнението, че ръкоплясканията им щяха да съборят покрива на сградата, където се намираха.

Паганини успя да им докаже, че причината за прекрасната музика не се крие в инструментът, а в неговата собствена душа.

Това бе един невероятен урок.

С развитието на технологиите границите между хората и роботите става все по-тънка. Някои смятат, че андроидът  представен на изложението в Токио, Япония, напълно разчупва тази граница.

Събитието, посветено на игрите, предизвикало голям интерес у публиката и потребителите на интернет. С особен успех се ползвал стенд за играта „Детройт. Стани човек“ разработена от компанията „Quantic Dream“, Франция.

Сюжетът на игрите, които ще бъдат пуснати през 2018 г., са посветени на жена робот на име Кара, която избягва от завода производител.

Ето защо, за да привлече публиката на стенда, там присъствал андроид, поразяващ със своята реалистичност и прилика с човека.

Всички са били зашеметени от естествеността на изражението на лицето и жестовете на изкуствената жена.

Съществуват много рецепти за омлет, но Даниел Петърсън, готвач от Калифорния изненадал публиката като представил необичаен вариант за приготвяне на това ястие.

Първо Даниел предложил да се премахне тигана и вместо това да се кипне вода в тенджера.

Той отделил жълтъците и ги разбил. След това разбърквайки врялата вода добавил малко сол и на тънка струйка вливал жълтъците.

Петърсън уверява, че такъв омлет се оказва много ефирен, вкусен и много по-полезен от традиционния.

Не всички хора одобряват идеята на Даниел. Има потребители, които смятат, че това ястие не е вкусно, а отвратително и дори гадно.

На кастинга имаше много млади хора, готови да изявят своите таланти. Те се вълнуваха и притесняваха. Всеки желаеше да е победител. Това състезание не бе за професионалисти, а за хора, дошли „да изпробват силите си“ с други, такива като тях.

Между тях бе и Николай, тридесет и две годишен мъж. Животът му не бе протекъл леко.

Преди години се бе сбил с други младежи. В този бой му бяха пробили главата и половин месец той бе в кома.

Прогнозите на лекарите бяха категорични:

– Дори и да дойде в съзнание, той няма да води нормален живот.

А Николай беше женен. Жена му Елена, бе млада и красива девойка.

Медиците я посъветваха:

– Зарежете го, – казаха ѝ право в очите, – не погубвайте целия си останал живот.

Но Елена реши друго. Тя остана с Николай.  Обучаваше го за всичко отново, като малко дете.

Малко по-късно им се роди дъщеря. Усилията на Елена не отидоха напразно. Нейната грижа и любов изправи Николай на крака.

Николай и съпругата сега не се предават лесно и не се отчайват.

Николай бе дошъл на кастинга, за да се „пребори“ с другите и да спечели наградата.

Когато дойде реда му, той изпя композицията на Сосо Павлиашвили — „Небо на ладони“.

Изпълнената с чувство песен не остави равнодушна публиката. Зрителите го аплодираха прави, а нечии очи се изпълниха със сълзи от умиление и възторг.

Съдиите също били трогнати от неговото пеене….

Наситили се на зрелищата, много от публиката в цирка, се насочиха към бюфета, за да утолят жаждата си. Времето беше горещо, а под купола на цирка, бе задушно.

За да си купят лимонада Симо и баща му отидоха в бюфета, който се намираше зад кулисите на цирка.

Там на малко столче седеше жив клоун. Той имаше червена перука и голям червен нос. Беше се облегнал на масата, пиеше чай и хапваше сандвич.

Симо го наблюдаваше и очакваше да се случи нещо смешно. Може би клоуна да подхвърли чашата с чая, а след това майсторски да я хване без да я разлее.

Но нищо не ставаше. Симо приближи, за да вижда по-добре и да не пропусне нищо, ако изобщо се случеше нещо.

Момчето започна да се смее предварително. Клоуна го погледна и строго каза:

– Защо се смееш? Махай се от тук!

Симо смутено се се отдръпна назад.

– Татко, той ме изгони, – оплака се Симо.

– И добре е направил, – каза баща му. – Сега той е уморен. Трябва да хапне и пийне на спокойствие. Сега той не е клоун, а човек като теб и мен.

Това никак не се побираше в главата на Симо: „Как така? Хем е клоун и в същото време не е клоун?“
– А аз си мислех, че клоуните винаги са смешни, – каза тъжно Симо.