Слънцето препичаше необичайно за сезона. Съвсем лек полъх на вятъра разведряваше положението, но на Спас това съвсем не му помагаше. Не, че му беше горещо, просто нещо по-дълбоко го измъчваше.

Видя го Ганьо и му махна с ръка, но Спас не го забеляза.

– Изглежда нещо го измъчва сериозно, – каза си Ганьо и приближи съученика си.

– Здравей, Спасе! Как я караш?

Спас, махна с ръка, но нищо не каза.

– Неприятности ли имаш? – попита Ганьо.

– Не ми стигат главоболията, ами и една депресия ме е подгонила, – въздъхна тежко Спас.

– Стресът е борба, реална за повечето от нас.

– А нима е нужно да бъде така? – повдигна глава Спас.

– Трябва да си наясно, че вълшебна формула за отмахване на стреса завинаги няма, – поклати глава Ганьо. – Той е емоционален, а понякога и панически отговор за ситуация, която мозъкът ни е определил за заплаха.

– А това добро ли е? – с негодувание попита Спас.

– Може да се приеме и за такова, – уклончиво отговори Ганьо.

– Как така? – подскочи Спас.

– Стресът те предпазва от опасност, мотивира те да вземеш по-добро решение, а може да ти помогне да направиш и опит за промяна.

– Добре, може и да си прав, – съгласи се Спас, – но защо не чувствам така нещата?

– Ако стресът е започнал да контролира живота ти, тогава имаш сериозен проблем.

– Тогава как да спря да се тревожа? – попита Спас.

– По-скоро се запитай, как да променя начина, по-който възприемам стреса или как да се справя с него?

– И как да карам по-нататък? – недоумяващо повдигна рамене Спас.

– Първо не позволявай на стреса да взема решение вместо теб, като замъглява преценката ти за ситуацията. Помоли Бог да ти покажи, дали чрез това максимално нервно напрежение, не пропускаш възможност, която Той ти дава.

Спас внимателно слушаше съученика си и размишляваше над думите му, като съобразяваше как точно да ги приложи към своята ситуация.

– Второ, – сви още един пръст на ръката си Ганьо, – не подхранвай стреса, така че да те контролира. Ето Исус ни предлага свобода от тежкото бреме, но ние трябва да отидем при Него и положим затрудненото си душевно състояние пред Господа. Наградата ще е голяма – свобода, мир и спокойствие.

– За третото и сам се досещам, – каза Спас. – Трябва да поискам мъдрост от Бога, но точно за какво?

– В последно време не се ли нагърбваш с неща, които искаш сам да управляваш? – попита Ганьо и без да дочака отговора на съученика си, продължи. – Нека Бог те насочи към основата на твоя стрес и когато осъзнаеш причината за това си състояние, помоли Господа да замени стреса ти с Неговата сила.

В очите на Спас се забелязаха весели пламъчета.

– Благодаря ти, – каза Спас.

– Благодари на Бога, Той дава на всеки изходен път, – засмя се добродушно Ганьо.

В Рим предстояха поредните увеселения за народа. Това бяха борби на хора с редки зверове. Най-вече с лъвове с необикновена големина. Между тях се отличаваше един едър екземпляр със своята свирепост сила и ужасяващ рев.

Между робите, които трябваше да се сражават срещу тези зверове бе Андроник, които бе притежание на един сенатор. Робът не бе угодил на господаря си и той го бе пратил на лъвовете.

Дойде ред и на Андроник. Той бе изтласкан напред, а зад него се затвори желязната решетка.

Лъвът забеляза от далече новата си жертва, но изведнъж се спря. След това се приближи кротко до роба, започна да върти опашка като малко кученце и облиза ръцете му.

Андроник бе затворил очи и целия трепереше, но когато усети, че животното е дружелюбно към него, той изненадано погледна звяра.

Робът протегна ръка и започна да чеше лъвът между ушите, а животното ръмжеше от удоволствие.

Публиката се изправи на крака и започна да аплодира двамата човека и звяра.

Императорът извика Андроник и го попита:

– Какво става? На какво се дължи благоволението на този звяр към теб?

– Моят господар се отнасяше много жестоко с мен, – започна да разказва своята тъжна история младият мъж. – Биеше ме всеки ден за щяло и нещяло.  Един ден реших да избягам. Не можех да отида в никоя провинция, защото господарят ми щеше да ме намери навсякъде. Затова се насочих към пустинята,

– Но там човек трудно оцелява, – прекъсна го императорът.

– Бях решил, че ако не намеря някакво препитание, ще се самоубия, – отговори Андроник.

– И какво стана по-нататък, – нетърпеливо попита императорът, искайки да чуе края на историята.

– Беше непоносимо горещо, – продължи разказа си робът. – Видях една пещера и веднага се вмъкнах във нея. Малко след това се появи този лъв с окървавена лапа. Той реше от болка.

– Не се ли изплаши от него? – попита императорът.

– Да и то много, но той като ме видя свит в края на леговището му, доближи се внимателно до мен и протегна окървавената си лапа, сякаш се молеше да му помогна.

Всички бяха затаили дъх и прехапали устни от напрежение.

– Извадих парчето дърво, което се бе забило там. Почистих раната от пръста. Почувствал облекчение от болката, лъвът се унесе и заспа. От този ден двамата заживяхме заедно в пещерата. Хранехме се с една и съща храна. Донасяше ми най-хубавото месо от животните, които ловеше.

– Сурово ли го ядеше, – попита един от свитата на императорът.

– Понеже нямаше огън, го печах на слънце.

– Как те хванаха? – попита императорът.

– Минаха три години. Един ден ми дотегна този живот и си тръгнах . На втория ден ме хванаха войниците и ме заведоха при моя господар, а той ме прати на арената при лъвовете. Изглежда същия този лъв са го хванали и сега двамата се срещнахме тук.

Императорът възхитен от случилото се заповяда:

– Наказанието на този роб се отменя и той е свободен, а лъва му се подарява.

Днес навсякъде в малкия град обикаляше една пъстра кола, която съобщаваше за цирка, които бе разтворил шатрата си близо до центъра.

Много деца се усмихваха, а после хукваха към родителите си да измолят пари за билет. Повечето от тях не бяха виждали истински цирк. Гледали бяха по телевизията акробати, жонгльори и какви ли не циркови номера и изпълнители, но друго си е, когато се види всичко това на живо.

Павел очакваше с нетърпение вечерта, защото с братчето си Ради и родителите си щяха да бъдат под цирковата шатра.

Час преди представлението, двамата братя бяха неспокойни и през пет минути питаха:

– Колко е часа?

– Няма ли вече да тръгваме?

– Ами ако са започнали по-рано, – суетеше се Ради.

– Не се безпокой, – утешаваше го Павел, въпреки че и на него сърцето му тръпнеше в очакване, – има определен час за това и те го спазват.

Най-сетне настъпи и дългоочаквания момент. Те бяха в цирка.

Всичко бе много вълнуващо и интересно, но когато излезе едно дребно куче с дресьора си, изведнъж всички се умълчаха.

Кучето и мъжът изпълняваха различни пантомими. Хората се смееха и им ръкопляскаха.

Удари барабан тържествено и предизвикателно, шатрата се изпълни с напрежение.

Мъжът подаде с въображаема лъжица нещо на мъника, който весело въртеше опашка.

Изведнъж кучето започна да трепери и да се мята. Явно човекът все едно му бе дал отрова. Малко след това кучето се просна мъртво. Мъжът го хвана за единият крак, влачеше и го дърпаше след себе си.

От публиката се чуха охкания и тежки въздишки.

Дресьорът остави кучето и го посочи с ръка, един вид: „Ето мъртво е. Не шава“.

Дребен старец възкликна и посочи с пръст, към „мъртвото“ животно. Кучето  пошавна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това вдигна глава, огледа се насам натам и весело скочи на крака.

Павел и Ради се изправиха,  започнаха да ръкопляскат и да викат:

– Браво!

– Това куче е цял артист!.

Хората ги последваха и вълна от радост, възклицания и приветствия изпълни шатъра.

Кучето стоеше спокойно. То само махаше весело с опашка. Косматият герой, като че ли нищо не забелязваше и тези аплодисменти не бяха за него.

Кучето с голяма преданост и любов гледаше дресьора си, за него нямаше по-голяма награда от одобрението на човека, който го бе обучавал.

Вън бе много горещо. Веселин и Пламен бяха отворили широко прозореца и всеки се опитваше да не пречи на другия, а да се занимава със своите си работи.

Веселин четеше някакъв роман, а Пламен бе забол глава в Библията.

Изведнъж тишината в стаята бе нарушена. Пламен скокна възбудено и извика на брат си:

– Виж какво пише тук, – пръстът на по-малкия следваше текста от Библията, който той прочете, – „усърдно да се стараете да живеете тихо, да вършите своите работи и да работите с ръцете си, както ви заръчахме“.

– Какво те притеснява в този стих? – повдигна рамене Пламен.

– „Усърдно да се стараеш да живееш тихо“, това ми звучи доста противоречиво, – Веселин недоверчиво

още веднъж погледна текста.

– „Усърдно“, – започна да обяснява Пламен, – на гръцки е „амбиция“ и означава да имаш високи стремежи, за които трябва да положиш и съответни усилия.

– И това ли е смисъла, да се стремя да живея тихо и незабележимо? – с учудване попита Веселин.

– Не, – засмя се Пламен, – бързаш и изваждаш всичко от контекста. – „Тихо“ означава всъщност „да не се намесваш в делата на другите хора“.

– И какво излиза тогава? – Веселин явно не бе разбрал нищо.

– Един вид, – почеса се по главата Пламен, а след това смело продължи напред с обясненията си, – вместо да си пъхате носа в делата на други хора, трябва да се стремите да постигнете най-високата си цел, най-високия си стремеж, да обърнете внимание на собствените си работи, да се занимавате със своя живота си и да спрете да се намесвате в живота на другите.

– Аха, – Веселин доволно поклати глава, сега нещата му се изясниха напълно.

Дискусията се бе превърнала в бойно поле. Търсеше се границата между съденето и казването на някого нещо, което би трябвало да претърпи промяна в него, но с любов.

Едни смятаха, че щом кажеш истината, това е напълно достатъчно, а потърпевшия си има грижата, как да се справи с проблема.

Други наблягаха на съчувствието и любовта.

Всички говореха и никой не се вслушваше в аргументите на другите. Тогава Жеко размаха ръце, за да спре разгорещените спорове и предложи следната ситуация за размисъл:

– Представете си, че Иван влезе и на челото му има черно петно. Какво бихте направили тогава?

– Ще го посоча с пръст и ще се развикам: „Погледнете, Иван май се е навирал в печката!“ – Подскочи от мястото си Марко и се ухили на всички.

– Да, но така той ще стане за присмех на другите! – недоволно реагира Милко.

– Но аз не го осъждам, а само го показвам какво не му е наред! – подчерта Марко.

– Помисли добре върху това, което правиш! – намръщено го погледна Милена, – Всички ще се разсмеят и ще им бъде весело, освен на Иван. На него ще му се иска да потъне вдън земята.

– Нима този сарказъм е разновидност на критика или осъждение? – вдигна рамене Марко.

– Ако искаш наистина да помогнеш на Иван, – започна по- меко Любомир, – по-добре го отведи настрани и му кажи: „Имаш черно петно на челото. Изтрий го, докато другите не са го забелязали“.

– Такова тактично и искрено отношение се явява в следствие на желанието да се помогне на човека, – натърти Драган.

– Това е истинска проява на съчувствие и любов, – констатира Жеко.

И всички се съгласиха.