Симон беше добър поет. Поканиха го на едно пиршество. Той трябваше да рецитира свои стихове, написани в чест на домакина.

Поетите имат понякога странни хрумвания. Между стиховете, които бе донесъл за пиршеството, Симон бе вмъкнал и такива, които възхваляваха и прославяха Бога.

Домакинът много се засегна от това и каза на Симон:

– Ще платя само половината от уговорената цена. Нека другата ти плати твоя Господ. Щом толкова го почиташ и признаваш повече от мен.

Всички започнаха да се смеят на идеята на домакина.

– Прав е, – обади се някой от гостите, – кой е поканил Симон на пира, неговия Бог ли?

Малко по-късно в залата влезе един от прислужниците и пошепна на ухото на Симон:

– Отвън те чакат двама мъже.

Симон вдигна рамене изненадано:

– Никого не очаквам. Какви са тези мъже?

– Назоваха името ти, – допълни прислужникът.

Симон стана и напусна пиршеството. Излезе навън, огледа се, но никакви хора нямаше наоколо.

– Сигурно някой се е пошегувал с мен, – засмя се Симон.

Когато се обърна отново да влезе на пиршеството, се чу странен шум. Сякаш се пукаха и трошеха каменни стени.

До Симон долетяха викове на умиращи… Покривът на дома, в който бе преди малко, рухна пред очите му. Единствено той бе оцелял от пира.

Телата на загиналите така бяха смазани, че близките им не можаха да ги разпознаят. Но Симон освен поет имаше и друга дарба. Всичко, което виждаше се запечатваше в съзнанието му.

Той водеше близките на загиналите из руините и като стигнеха до нечии премазани останки, посочваше с пръст и казваше:

– Това е онзи, който търсихте.

Той бе запомнил, кой къде е седял до мига, когато бе паднал покрива.

По време на отстъплението на нацисти отец Виталий бил задържан заедно със съпругата си. Един от есесовците го попитал:

– Ти юдеин ли си?

Отец Виталий отговорил:

– Не, аз съм бивш студент на богословския факултет във Варшава.

Оказало се, че този германец също е учил в Варшавския университет в богословския факултет.

Той решил да проверява отец Виталий. Есесовецът го попитал кой и какви предмети е преподавал в този факултет. Отец Виталий изброил всички свои учители.

Тогава германецът се разпоредил:

– Този човек да не се докосва.

Това наистина бил Божият пръст.

Представете си скелет на куб поставен на маса. Предната стена е точно срещу вас и е перпендикулярна на линията на зрението ви.

Представете си големият диагонал от долният преден ляв ъгъл към горният десен заден връх.

Поставете пръста си на около 30 см над масата и нека това маркира позицията на горната точка на диагонала.

Върхът върху, който кубът се опира на масата, е вертикално под пръста ви.

С другата си ръка посочете в пространството разположението на другите върхове на куба.

Резултата е впечатляващ. Практически никой не може да извърши това мислено завъртане и да получи правилни резултати.

Още по-странното е, че повечето хора не получават дори правилният брой върхове, които са шест.

Това е едно проста контра доказателство, че никой не знае какво всъщност отговаря на едно мислено изображение.

Ацтеките са използвали вместо пари какаови зърна. При тях също имало случаи на фалшифициране на тази „парична“ единица. Празната шушулка пълнели с пръст или глина.

Почти всички съвременни цветни принтери печатат на всеки лист хартия свой сериен номер, дата даже и времето на отпечатване в кодирана форма като жълти точки.

Такива мерки били приложени поради споразумение на големите банки и правителството на САЩ, за борба с фалшифицирането на парите.

От големите производители на принтери само корейските Samsung не печатат жълти точки.

Слави бе целият мокър и кален. Беше готов да се нахвърли на всеки, който му се изпречи на пътя и с юмруци и ритници да си изкара яда върху него.

Венци бе постъпил много подло спрямо него и резултата бе налице. Просто му бе подложил крак, а той се бе забил в калната локва. После вместо да му се извини, го сочеше с пръст и му се присмиваше:

– Да не си препил от снощи? – заливаше се Венци от смях. – Изглежда не можеш да се държиш на краката си. Я се виж! Какво кално чудовище си станал!

Слави не посегна да удари Венци. И как ще го цапардоса, оня стърчеше две педи над него, а блузата му едва одържаше едрите му мускули.

Не можеше да го набие по никакъв начин, но вътрешно Слави кипеше като парен локомотив. Отмина присмехулника с наведена глава и седна на пейката пред тях.

Дядо му бе усетил, че нещо не е наред и се показа от вратата. Когато видя нещастната физиономия на внука си, се смили над него и седна на пейката.

Момчето се срамуваше да погледне дядо си. Какво можеше да му каже за свое оправдание?

Дядо Добри се намести удобно на пейката и погледна Слави в очите.

– Аз няма да бъда винаги с теб, за да те уча как да постъпваш в един или друг случай, – каза старецът. – Все ще се намери някой да те бутне в калта, но ти още днес трябва да решиш как ще реагираш ако се случи това.

Слави трепна , но нищо не каза.

– Много е важно дали ще плачеш и ще се оплакваш или  ще скочиш вбесен, заплашвайки всички наоколо. Вместо да се сбиеш и нараниш някого, не е ли по-добре да се усмихнеш?

По лицето на Слаби премина слаба усмивка.

– В такива случай, – продължи да го поучава дядо Добри, – огледай се и виж дали някой няма нужда от помощ, може някой друг да е пострадал повече от теб. Можеш ли да изразяваш радост, когато се чувстваш несигурен?

Слави наведе глава и се замисли. Как можеше да се усмихва, когато го болеше отвътре?

– Време е момчето ми сам да решиш това, – каза старецът. – Всеки резултат, до който достигнеш, добър или лош зависи от това, какво ще избереш.