Дамян се бореше с един грях, който бе станал нещо обичайно за него. Той поиска подкрепа и съвет от един по-възрастен вярващ, който му каза:
– Ако наистина си християнин няма да ти е трудно да контролираш пороците в сърцето си.
Дамян искаше да му изкрещи: „Това не ми върши работа, а и не е вярно“, но си замълча. Все пак този човек бе по-възрастен от него…
„Ние сме християни, – каза си Дамян, – защото сме осъзнали, че сме грешни и имаме нужда от Божието водителство. Тогава какво следва от това?“
Той се помоли:
– Господи, прости ми този грях…помогни ми….
Но продължаваше да се чувства виновен.
На следващата неделя пасторът в църквата проповядваше за Божията безкрайна благодат.
– Греховете ще ни съпътстват постоянно, – каза той, – но ние трябва да ги признаем пред Бога и да продължим напред“.
Тези думи ободриха Дамян. Те бяха наистина верни, но вината и срамът не го оставиха.
Веднъж един много близък приятел на Дамян, след като го изслуша и разбра проблемът му, каза:
– Бог е вятър в гърба ти, а не дъжд в лицето ти. Господ не ни връща назад, за да ни натяква нашите грехове, а ни води напред. Ако приемем Неговата прошка и продължим напред, ще видим новия живот, който Той ни е обещал.
Изведнъж Дамян осъзна:
– Бог е простил греховете, сега е мой ред да си простя сам на себе си. Нима аз съм по-голям от Бога, че не мога да направя това?