Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.

Гласът на лекторът се лееше леко и докосваше не без основание слушателите си:

– Едновременно с освобождаването на физическо пространство в дома си, ще освободи „по-голям обхват за ума“, ще усъвършенствате предназначението на дома си, и ще осигурите „простор за душата си“.

Славена и Михаела слушаха внимателно.

– За това обмислете следните предимства, – продължаваше лекторът. – С по-малко вещи домът ви става приятно място, където бихте искали, да се приберете. Той би бил по-спокоен и не толкова стресиращ. Истинско място за почивка. Малкото предмети не ще отвличат вниманието ви и ще можете да се съсредоточите на хората около вас и каквото правите, ще го извършвате с радост. Домът ви ще стане уютен и спокоен, приятен за тези, които влизат в него.

– Прав е, – отбеляза Михаела.

– И аз бих искала да има такъв дом, – въздъхна замечтано Славена.

– За това трябва да изхвърлиш някои неща, – мушна я в ребрата с лакът Михаела.

А лекторът продължаваше:

– ….. така ще намалите разходите. Ще купувате по-малко неща и ще изразходвате много по-малко за ремонт и поддръжка. Ще имате повече пари, които можете да оползотворите за други цели.

– Това за парите е интересно, – повдигна вежди Михаела.

– Освен това ще изразходвате по-малко време и енергия за почистване и грижи за вещите си. Ще можете да посветите повече време на мечтите си и плановете за бъдещето си, а това несъмнено ще промени живота ви, – заключи лекторът.

След лекцията двете приятелки дълго коментираха чутото.

– Домът е сигурно убежище, – отбеляза Славена. – Той е като пристанище, от което тръгваме, когато сме готови отново да се впуснете в откритото море на живота.

– И двете предимства на прибирането и излизането са важни, но второто ме вълнува повече, – поклати глава Михаела. – Не знам как е при теб, но винаги ще избирам значимостта пред вещите. Искам повече да допринасям, отколкото да консумирам.

– Виж, – отбеляза Славена, – когато създаваме повече пространство около себе си, неизбежно създаваме и повече такова в себе си, откъдето можем да помагаме и служим на другите.

Михаела се съгласи с нея:

– Наличието на спокойното място за почивка ни дава възможност да обичаме другите много повече.

Матьо поклащаше недоволно глава пред телевизионната реклама за преобразяване на дома.

– Къщата изглежда хубава, но собствениците изведнъж се оказват с вещи много повече от преди, – мърмореше той. – Тези натрупани неща повече пречат, отколкото да допринасят за постигане на някаква цел.

Жена му го погледна, усмихна се и потвърди:

– Повечето от нас, които имаме собствени жилища, го правим. Харчим пари да купим повече вещи. Освен това ни е необходимо време да ги подредим, почистим и поддържаме.

– И вместо да се насладим на обстановката, която сме си създали, какво правим? – попита Матьо.

– Решаваме, че ни трябват по-добри вещи, – подчерта дебело жена му. – Просто искаме да подобрим жизненото си пространство.

– И това удовлетворява ли ни? Донася ли трайна промяна в живота ни? – повдигна вежди въпросително Матьо.

– Проблемът не е в това, че не притежаваме достатъчно вещи или не ги управляваме както трябва, – размаха ръце жена му, – а това, че рекламодателите и търговците на дребно искат да купуваме повече, за да имат повече печалба.

Матьо се почеса по главата и започна да разсъждава на глас:

– Много от нас би трябвало да живеят по-пълноценно, като минимално преобразяват домовете си. Имуществото на никого не е дало живот.

– Има повече радост в това, да притежаваш по-малко, отколкото да трупаш, – съгласи се жена му. – Ако се освободим от излишните неща във всяка стая, ще имаме по-малко главоболия с безпорядъка, който се създава около нас.

– Така освободени ще имаме време да помогнем и на другите, – плесна радостно с ръце Матьо.

Кога загрижеността за нещо, което притежавате, ви е попречила да послужите на някой друг?

Празник е, а Драган се опиваше от собствената си философия:

– Времето има много скрити измерения.

– Глупости, – възрази Пламен, – времето си е време. То се измерва по определен начин.

– Много тесногръдо разсъждаваш, – упрекна го Драган.

– И какви са тези скрити измерения? – попита Пламен присмехулно.

Драган пое дълбоко въздух и започна да обяснява важно и наперено.

– Първото измерение е, когато физически се пресичаме един с друг в пространството.

– Може да се приеме, – уклончиво се съгласи Пламен.

– Второто измерение е времето, изминало от появата ни на земята, – продължи самоуверено Драган. – Това е нашата натрупана възраст.

– Ха, – възкликна Пламен сякаш бе намерил пробойна в твърденията на Дечо. – Един старец и едно бебе могат физически да пресекат пътя си в едно и също измерение на времето, но техните корени се връщат към различни слоеве на времето, от които са „израснали“.

– Има моментни потоци на времето от раждането до смъртта и всичко това тече тук и сега, – наблегна на думите си Драган. – Можеш да излезеш и да се срещнеш с хора от всички възрасти.

– А какво е следващото ти измерение? – попита Пламен.

– Това е времето, през което чрез различни дейности се обучаваш, – поясни Драган.

– Интересно, – повдигна вежди Пламен, – някои неща се получават мигновено, а за други трябват хиляди часове.

– Тайната на успеха се крие именно в това трето измерение на времето.

– Сигурен ли си? – попита скептично Пламен.

– Напълно, – изпъчи се Драган. – Тук постигаме успехите си в бизнеса, науката, спорта …

– А не си ли забелязал, – Пламен наклони главата си леко на една страна, – че каквото и да постигнеш, се чувстваш празен. Нещо не ти достига.

– Именно това кара човек да продължи напред и да превзема нови висоти, – патетично заяви Драган.

– Не ти трябват нови висоти, а Един, Който може да ти даде радост и мир, дори и в трудните ситуации.

– Имаш предвид Господ?

Пламен поклати глава утвърдително.

– Не съм убеден, че Бог съществува, – заяви Драган. – Според мен човек трябва да се усъвършенства непрекъснато.

– Това, че не вярваш, не отрича Неговата реалност и вездесъщност, а потвърждава нежеланието ти да Го приемеш.

Драган само вдигна рамене, но замълча. Той знаеше колко е ревностен Пламен особено, когато ставаше въпрос за Бог.

Антон се засмя и попита:

– Колко жизнено пространство му трябва на човек, за да бъде щастлив?

Павлин поклати глава и отговори:

– Ако си живял в една и съща стая като дете с брат си, сестра си или дори с вашите родители, баби и дядовци, тогава изглежда, че колкото повече стаи имаш, толкова е по-добре.

– Осъзнай, – провокира го Антон, – че можеш да бъдеш само в една стая в даден момент! Не можеш да използваш всички стаи в къщата едновременно.

– Но аз мога да се местя от една стая в друга, – възрази Павлин.

– Мисля, – почеса се по главата Антон, – че една стая е достатъчна за човек. Ако семейството е голямо, тогава всеки има стая, плюс общо пространство под формата на по-голяма такава.

– Ами тези в замъците? – плесна с ръце Павлин. – Имат по двадесет и нещо стаи …

– Радват се на суетата си, но това не ги прави истински щастливи, – подчерта Антон. – Освен това, въпреки че е невъзможно да консумирате всички стаи наведнъж, все пак ще трябва да се плаща за тях! Отопление, почистване, поддръжка и т.н.

– И какво сега да си стои в стаята, като в клетка? – попита с голяма ирония Павлин.

– Казах това, – наблегна Антон, – че ако мечтаеш за голяма къща това има смисъл, ако семейството ти е голямо. В противен случай една стая е напълно достатъчна за човек.