Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.

Диди с радост бе очаквала брака си. Но когато приключиха бурните периоди в него, тя разбра, че той ѝ носи единствено страдание. Тялото ѝ я бе предало със своята скованост и напрегнатост.

Осъзнаваше, че като съпруга е претърпяла пълен провал. Свекърва ѝ се държеше лошо с нея и все я поучаваше. Останалите жени я подминаваха с ледена вежливост, зад която трудно скриваха презрението си към нея.

А нейният съпруг едва ли я обичаше, навярно всичко бе плод на нейното въображение. „Дали и той не я презираше като всички останали?“ – питаше се често тя.

За никого не бе тайна, че мъжът ѝ си има любовница, но за нея това бе много болезнено. Тя се чувстваше отхвърлена. Странното е, че за мъжете това беше нещо обикновено, дори го смятаха за необходимост.

Диди често чуваше зад гърба си, как жените шушукат за любовницата на мъжа си:

– Много е красива и духовита. Киро е страшно увлечен по нея.

Ако мъжът ѝ бе неопитен като нея, двамата щяха да се разберат и взаимно щяха да се успокояват. Ако беше по-възрастен щеше да прояви повече търпение и сдържаност, но той беше уловен в мрежата на тази развратница, която му носеше физическа и духовна удовлетвореност.

Нежеланието за контакт и сковаността на Диди отблъскваха Киро. Не можеше насила да изисква от нея това, което ѝ бе противно.

Накрая Киро дори се разгневи:

– Как ще имам деца от теб, когато се дърпаш така?

Той не искаше да оскърби семейството ѝ и да му причини такава болка. Не можа да намери разрешение на проблема, но и с никого не сподели.

От своя страна Диди трупаше неприязън и враждебност. Цялата вина за брака им, тя хвърляше върху любовницата му.

Гордостта ѝ бе наранена. Тя започна да мрази съпруга си. Ненавиждаше любовницата му, защото смяташе, че тя е откраднала любовта на съпруга ѝ.

С враждебност и омраза нищо не се постига. За да има промяна в обстоятелствата, човек трябва да разбере грешките си и докато е време да се поправи, защото след развода е твърде късно да се правят какви да е корекции.

Гено доста често гостуваше в дома на Данчето и Гошо. Тази дружба бе останала от преди, когато работеха заедно. Гено се разболя и напусна завода, но след това те  често се виждаха..

Тази вечер Гено бе донесъл поредната си изненада – голяма кутия шоколадови бонбони с фъстъци и трилитрова бутилка  безалкохолно.

Мартин и Дани, синовете на Данчето и Гошо,  веднага нахълтваха в стаята, щом Гено прекрачеше прага на дома им.

– Помниш ли тази песен, – обърна се Гено към Гошо и  затананика носово. – „Животът не се мери с годините, а с дирята оставена след нас“.

– Така беше, – въздъхна Гошо. – Бяхме изпълнени с ентусиазъм и прекрасни мечти. „Ако искаш да светиш на другите, сам трябва да гориш“.

– Рембранд, – засмя се Гено. – Умен е бил този холандски художник.

– Като си помисля, – каза Гошо, – как пълнихме главите си с разни мъдрости, а днес младите ……

Гено изгледа Мартин и Дани и заключи закачливо:

– Нови времена, нови нрави ….. Нали така юнаци?

Мартин се изчерви и каза:

– Има неща, които не искаме, но те сами ни се натрапват в живота.

– Какво имаш в предвид? – не го остави Гено.

– Например, отношенията между младите, – преодолял стеснението си Мартин и продължи. – Едно време момчетата са обикаляли по седянки, край кладенците и чешмите, за да получат някоя мила усмивка от момичето, което са харесали. Сега нещата са много по-прости, без много въздишки и куп остарели начинания, които увеличават мъката, а не радостите.

Усмивка заигра по лицето на госта. Явно не отхвърляше казаното от младия човек, но искаше да подтикне Мартин към размисъл за корените на промените във взаимоотношенията на младите и за това попита:

– Не забелязваш ли, че днешните опростени „ухажвания“ и съкратените „любовни игри“ водят до мъка след женитбата? Разделят се без да са създали семейство и дом. На това ли викате вие младите „модерна“ любов?

Дани не се стърпя и се намеси:

– И все пак това е напредък в сравнение с насилването да вземеш този или тази, защото така щяло да се уголеми нечие богатство. Никой не се е съобразявал тогава с чувствата на младите.

– Съгласен съм, че някога родителите са гледали с пресметливо око, съобразявали са се с икономическата изгода, – поклати глава Гено. – Нали богатството е било гаранция за щастието на двамата млади. Вие одобрявате ли подобно отношение към любовта?

– Не, в никакъв случай, – бързо реагира Мартин.

– Добре де, сега не е ли същото? – отправи предизвикателството си към момчетата Гено.- Женитба от пръв поглед, не съм против това. Само, че погледа не е отправен към момичето, а към това: маркови дрехи и обувки ли носи, парфюмът вносен ли е, ….. Всичко това разкрива какви са възможностите на родителите на потенциалната кандидатка. Нима днес младия човек не се съобразява с това, дали бащата на момичето не е бизнесмен или банкер? Ами момичето? Погледа ѝ е насочен не към интелектуалните възможности на момчето, дори не и към външния му вид, а към дебелината на портфейла му или каква кола кара.

– Сърцето и чувствата имат друго измерение, – намеси се Гошо. – Очите не гледат по-далече от притежаваните предмети и банкноти. Вещоманията и любовта към парите убиват искрените чувства.

– Ние сме виновни, че не насочваме децата си към истинските ценности, – обади се Данчето. – Децата ни са свикнали да получават всичко сдъвкано, наготово.

– Мъчим се някак да оправим нещата, но правим всичко сухо, шаблонно, без мотивация за младите. Въвеждаме схеми, които те не приемат, – с болка заключи Гено.

Мартин и Дани наведоха глави и се замислиха. До сега смятаха, че родителите им нарочно ги спъват и ограничават, но разговорът тази вечер ги накара да се замислят по-сериозно върху нещата.

Бяха четирима Спас, Валери, Данчо и Мая. Те бяха представители на три поколения, но случаят ги бе събрал в една вила на планината.

Беше обяд. След като получиха поръчаната храна, лакомо се нахвърлиха върху порциите си, явно планинският въздух им действаше добре и отваряше апетита им, особено на мъжете. Мая, която обикновено ровеше с върха на вълицата из чинията, този път на големи хапки поглъщаше храната пред себе си.

Доволни след храненето и четиримата се отпуснаха на столовете и всеки протегна ръка към безалкохолното, което кротко до този момент чакаше реда си.

– Чували ли сте за известният ръководител на американското разузнаване Джон Фостър Дълес? – обади се Спас.

– Да, чувал съм за него, –  почти едновременно реагираха Валери и Данчо.

– Този човек е бил не само добър разузнавач, – продължи Спас, – но и дълновиден политик. Още през 1945 година, е създал цяла теория, как да ликвидира социализма.

– Нима толкова рано е започнала да узрява подобна идея? – попита Данчо.

– След войната страстите не се ли уталажиха? – попита Валери.

– Тогава САЩ е хвърлил всичките си сили „за измамване и оглупяване на хората“, както е подчертал в плана си Дълес – каза Спас.

– Напълно съм съгласена, че човешкият мозък и съзнанието са податливи на промяна, но зависи как ще се подхванат нещата, – намеси се Мая.

– Точно това е имал предвид и Дълес, – отбеляза Спас. – Тогава е наченала подмолна война против съзнанието на хората. Започнали да сеят съмнения, хаос. Разпалвали най-ниските чувства и страсти. Издигнали култ към секса, садизма, насилието и всякаква безнравственост. Какво не вярвате ли? – Спас огледа другите на масата.

– Не, дори е много интересно, продължавай!- подкани го Валери.

– Хората и държавата ни са на прицел, – още по-разпалено продължи Спас. – Погледнете наоколо. Навсякъде бъркотия, безпринципност, рушветчийство, бюрократизъм, продажничество от всякакъв род ….

– Чесността и почтеността са осмивани. Простащината, пиянството и омразата разцъфтяват, – допълни с болка Данчо.

– Да но върху тези, които усетят коварните клопки, ще се изсипе ураган от мерзости и ще станат измет за обществото, – каза Спас.

– Обърнете внимание, те вече за започнали да унищожават духовните корени, – отново се обади Мая. – Те вулгаризират и унищожават основите на нраствеността чрез литературата, киното и театъра. Използват , всички други форми на въздействие, чрез които разлагат развиващата се младеж.

– Така е, – съгласи се Валери, – младите хора са станали циници, вулгарни простаци, космополити, лишени от чест и достойство.

– И все пак, – вдигна глава Данчо, – дали от „тактически съображение“, от малодушие или просто от невежество и неубеденост има млади хора, които стоят на обратната страна.

– Но колко са те, от голямото множество? – с тъга каза Валери.

– Най-лошото е, че ние възрастните, се примиряваме и даваме лош пример, – заключи Спас.

Интуицията му подсказваше, че вече наближаваше позициите. Иван спря и се огледа. Никаква промяна. Пред погледа му се простираше поле осеяно с ями от снаряди и осакатени почернели дървета .

Тегнеше неестествена тишина. От непоносимото безмълвие по гърба на Иван полазиха тръпки. Той отправи тревожен поглед към сивото небе.

Иван усещаше нещата предварително, за това не се изненада, когато чу страшния вой на снарядите. Затракаха картечници. Иван нямаше време да мисли, но инстиктивно се хвърли в най-близко изровената от снаряди яма. Когато се изтърколи в нея, над главата му изсвистяха куршуми. Краката му хлътнаха в голяма кална локва.

И тогава го видя. Той беше от противниците, легнал по гръб, само на три метра от него. В ръката си държеше револвер, който беше насочил срещу Иван. В очите му се четеше страх, ръката му трепереше, но пръста му бе на спусъка и всеки момент можеше да възпроизведе изстрел.

Иван нямаше време да реагира, защото при падането бе затиснал оръжието под себе си. Какво можеше да направи? Погледна противника в очите си и каза:

– Не стреляй приятелю!

Странно, но другият го разбра и каза на родния език на Иван:

– Няма да стрелям, ако и ти …….

Но не успя да довърши думите си, защото взрив разтърси земята. Зашеметени, двамата се проснаха по очи и се притиснаха към влажната пръст, сякаш искаха да се скрият в нея и да избягат от този обезумял свят.

Експлозиите прогонват разума и остава само инстинкта за самосъхранение.

Настъпи тишина и двамата бавно надигнаха глави. Бяха останали живи.

– Проклета война, – изруга Иван.

– Властта дадена на определени хора, се използва само за зло. Нашият век трябва да бъде по-разумен. Постигнали сме толкова много неща. Ето имаме електричество, непотопяеми океански кораби, летящи машини, мигновенна връзка със всички краища на света ……

– Колко е глупаво всичко? Когато ни агитираха за тази война ни излъгаха, че тя ще сложи край на всички войни, – каза с тъга Иван.

– Думите като чест, съвест, дълг, вярност, добро и зло се употребяват от хора, които са алчни, търсещи облага и изгода от всичко. Те най-безсъвестно, заради своите интереси и печалби, ни заставиха  да се бием един срещу друг.

– Така е, – съгласи се Иван. – Преди малко взаимно щяхме да се избием. И за какво?

– Обикновените и честни хора ставта жертва на шепа алчни създания, потъпкали представите за добро и зло.

Над полето бързо започна да се спуска мрака. След малко Иван надникна предпазливо от ръба на ямата и махна с ръка на другия войник:

– Вашите са наляво, приятелю. Сега е моментът, преди да се стъмни. Нощем стрелят без да питат. Пълзи внимателно и успех.

Другият изпълзя от ямата и се насочи към позициите на своите.