Мариан се чувстваше като разбит. Изминалата седмица беше пълен провал. Бе изгубил всякаква надежда нещата да се оправят.

Той седеше обхванал главата си с длани и си говореше:

– Господи, защо се случва всичко това с мен? Ето всяка неделя съм на църква.

Мариян чу тих нежен глас:

– Дал си ми само един ден от седмицата, а останалите?

– Поверил съм ти всичките си дела и работи, – упорстваше Мариан.

– Помисли какви са отношенията ни!

– Все пак отделям част от времето си за Теб, – започна да се оправдава Мариан.

– Защо не ми повериш мислите си?

– Давам ти товарите си ….

– Но не и тялото си.

– Добре, – Мариан бе притеснен, – ето и сега моля се и общувам с Теб. Споделям кризите си.

– А удоволствията, …. децата? Защо не ми ги дадеш?

– Поверил съм живота и здравето в ръцете си, – Мариан вече мънкаше.

– Но не и сърцето си.

– Боже, какво искаш да направя?

– Откажи се от условията си и претенциите си, и ми се отдай целият.

Мариан се разплака и извика:

– Нека бъде волята Ти.

Какъв ден!

Елена влезе в сградата набързо и почти се затича към работното си място. Ръцете и бяха препълнени с различни найлонови торбички. Бе взела всичко, нищо не бе излишно.

Тежката чанта, която бе преметнала през рамо се плъзгаше надолу. И тъй като нямаше свободна ръка, за да я вдигне, тя се спусна чак към лакътя.

Пред нея крачеше друг служител, който също бързаше.

Тежката врата се блъсна в рамката зад тях и се затвори.

– Ето това е животът ми напоследък, – промърмори тихо Елена, – забързан и натоварен. Боря се. Стремя се и какво ….? Нося повече отколкото мога и вечно се чувствам една крачка назад. Това ли Бог е отредил за мен?

Тя знаеше, че това не е вярно, но бе подтисната и разочарована.

Елена седна на стола пред бюрото си, захлупи глава върху ръцете си и безшумно се разплака.

Изведнъж познатият Глас ѝ прошепна нежно:

– Познавам те от утробата на майка ти. Докато вдъхвах живот в теб, Аз се усмихвах. Гордеех се за бъдещето, което беше пред теб. Знаех предизвикателствата, с които ще се сблъскаш, грешните решения, които ще вземеш. Очаквах сълзите на съжаление, които ще изплачеш, а също и годините, които ще пропилееш, преследвайки неща, различни от Мен. Бях с теб, когато бе изтощена, дори в страха ти.

Елена вече не плачеше, тя слушаше, а Гласът продължаваше:

– Всеки момент, всяко предизвикателство, всеки триумф, всеки провал са допринасяли, за да Ме опознаеш по-добре. Не съм те оставял сама, нито съм те изоставял. Когато се чувстваш претоварена, просто знай, че съм до теб и заедно можем повече.

Елена се усмихна и прошепна:

– Благодаря ти, Господи!

За Мая бе празник всяко посещение на класа по модерни танци. Там тя обичаше да се върти, докато ѝ се завие свят и падне на земята.

Пируетите, които толкова много ѝ харесваха се изпълняваха, както от балерини така и от танцьори.

Когато Мая порасна този трик с въртенето ѝ помагаше да поддържа баланс и контрол. Това за нея бе като забелязване на точка, към която очите ѝ се връщат, когато направи пълен кръг.

– Наличието на една фокусна точка е всичко, което ми бе необходимо, за да овладея своя пирует с грациозен завършек, – обясняваше тя на по-заинтересованите.

Всички ние се сблъскваме с много обрати в живота си.

Когато се фокусираме върху проблемите си, те ни изглеждат неуправляеми. От тях оставяме замаяни и всеки момент очакваме катастрофално падане.

Ако държим умовете си стабилни и фокусирани върху Бог, Той ще ни запази в „съвършен мир“. Това означава, че няма значение колко завои прави животът ни.

Независимо от обстоятелствата ние можем да останем спокойни и сигурни, защото Бог ще бъде с нас във всички нашите проблеми и изпитания.

Той е „Вечната скала” – най-доброто „място”, в което да приковаваме очите си, защото Неговите обещания никога не се променят.

Нека да държим очите си върху Него, докато преминаваме успехи и провали.

Необходимо е да разчитаме на Бог, нашата вечна канара, Който ни помага да се движим грациозно през целия живот и в най-трудните пируети.

Утро. Виктор отвори очи и огледа безизразно ергенския си апартамент. Стана, приготви си кафе и докато го пиеше отбеляза:

– Животът ми е пълен провал.

Въздъхна дълбоко и потегли към работното си място. Автобусът бе претъпкан, а мислите му се влачеха едва едва:

„Сега ще имам работа с колегите си, а с тях честно казано никак не се разбирам. Постоянно ми лазят по нервите. А после какво следва в програмата? Връщане след работа в къщи. Претопляне на нещо купено от супермаркета, някакъв тъп филм и отново в леглото. Да, едно и също всеки ден“.

Виктор слезе на спирката, но не знайно по каква причина тръгна в посока обратна на офиса, в който работеше. Накъде отиваше и той сам не знаеше, а главата му тежеше като камък.

– Не, не мога да живея повече така.

Внезапно спря и разбра, че се намира на непознато място, на непозната улица близо до някакъв магазин. Погледна часовника си, но не се притесни много, а само тихо промърмори:

– И без това съм закъснял, не е лошо да видя какво има в този магазин.

За тезгяха го посрещна възрастна жена. Странно, рафтовете бяха празни. Виктор се смути, но нещо от вътре го караше да открие какво бе необичайното в този магазин.

– Добър ден, – поздрави учтиво той. – Вашият магазин изглежда някак …. интересен, не съм виждал такъв до сега. Какво продавате?

Жената се усмихна:

– Нямам представа. Всеки идва тук и си взема нещо, от което наистина има нужда.

– Това някакво разиграване ли е? – попита изненадан Виктор.

Жената само повдигна рамене и отново се усмихна.

– Животът ми е скучен и еднообразен. Имам нужда от радост, мир, любов, …. премерете ми един килограм от тези съставки.

Жената кимна загадъчно, а след това му подаде една платнена торба.

Изведнъж Виктор се събуди. Разбра, че се е успал и трябва със всички сили да тича към работата си.

Но …. в ръката си усети нещо. Това бе платнена торба.

Той бързо я отвори. В нея лежеше книга с тъмна кожена подвързия. На първата корица се виждаше кръст, а под него с големи букви пишеше: „Библия“.

И Виктор разбра, че това, от Което бе бягал цял живот го намери …..

Утрото бе мрачно. Тъмни облаци засенчваха хоризонта. На Стоян Димов му предстояха много тежки задачи за деня.

Единствената му опора бе Господ. И той не се забави а веднага застана на колене.

– Боже, изкушения ме обсаждат и ме заливат като пълноводна река, не издържам вече. Имам нужда от Твоята сила, – плачеше Стоян пред Бога.

– Ти ще се отървеш от тях, ако предадеш борбата си на Мен.

– Боже, много пъти съм изпадал  в трудни обстоятелства, но ти винаги си ме избавял, за което съм ти безкрайно благодарен, но имам един проблем. Хората, които ме заобикалят не винаги ме разбират, не се съобразяват с наклонностите ми и аз оставам на заден план.

– Сине Мой, това Аз съм го допуснал. Аз съм Бог, който контролира обстоятелствата. Нали ме молеше да те направя по-смирен. Ето ти си в Моето училище, сред хора, които изпълняват Моята воля.

– Сигурно са ти омръзнали оплакванията, – наведе глава Стоян.

– Ти си Мое дете и Аз не само снабдявам нуждите ти, но и те обучавам.

– В последно време са ме налегнали големи финансови затруднения. Едва успявам да свържа двата края, – изпъшка Стоян.

– Аз съм твоя ковчежник и желая да получиш своите проценти, но трябва да уповаваш само на Мен. Моите източници са неограничени. Ти не веднъж си чел Моите обещания в Словото Ми, но не  вярваш, че мога да ги изпълня.

– Вчера ме наскърбиха много лошо, боли ме, – призна безнадеждното си състояние Стоян.

– Обръщай се по-често към Мен и ще намериш утеха.

– Да, но защо ме прекарваш през всичко това?

– Когато си жизнен и активен, по никакъв начин не мога да привлека внимание ти. Допускам тези неща, за да се срещна с теб в молитва.

– Боже, признавам, че всичко това ми идва в повече.

– Ето давам ти този съд със свято масло, използвай го. Всяко обстоятелство, дума, пречка или провал, които те дразнят ще бъдат смекчени от него. Болката от ужилването ще изчезне, когато се научиш да ме виждаш във всичко.