Времето се постопли и в салона на читалището отново се появиха желаещи да дават концерти.
Това беше като полъх на освежаване в сезон, който всички очакваха с нетърпение. Не само поради затоплянето, но и заради промените, както ставаха, както в природата, така и в хората.

Игор Симеонов успя да извоюва поредната си победа. След дълги преговори, той обеща на хората работещи в читалището:

– Ще чуете прекрасна музика, предимно от класиците. Вярвам, че ще останете доволни.

– На сцената имаме добре акордирано пиано …. – започна да обяснява Николов.

Той бе човекът, който се грижеше за добрата организация на подобни мероприятия, но внезапно бе прекъснат от скочилия Симеонов:

– Пиано? – засмя се саркастично Игор. – Вижте какво, колкото и добре да сте акордирали пианото си, то няма да ми върши работа.

– А на какво ще свирите? – погледна го с недоумение Николов.

– Аз имам прекрасен роял, – уточни Симеонов. – Той има такъв прекрасен глас, че когато човек седне да свири на него, музиката се лее като вълшебна приказка от звуци.

– И вие ще го докарате тук? – попита изумен Николов.

– Той не е толкова далече, – засмя се Симеонов. – Предната седмица свирих в друг град, който се намира само на 25 километра от вашия. Роялът винаги ме следва, където и да отида.

И наистина „висококачественият“ музикален инструмент пристигна, но трябваха носачи, които да го пренесат на сцената. За съжаление нямаше такива хора на разположение.

От там мина младеж в работни дрехи, целите изпръскани с вар и Симеонов се обърна към него:

– Извинете, бихте ли ми помогнали. Довечеря ще свиря във вашия град. Докараха ми рояла, но няма кой да го пренесе на сцената.

Младежът бе як и мускулест, за него това не бе проблем.

– Добре, бих ви помогнал, но съм сам. Ако вие дадете едно рамо…, – каза нерешително младежът, – ще успеем двамата.

На Симеонов му хареса идеята. Винаги минаваше за слабак. Често му се присмиваха за несъразмерната му фигура, А сега се намери човек, които не се притесняваше от вида му и го помоли за помощ.

„Защо пък не, – каза си Игор“.

Двамата хванаха рояла, внесоха го в салона и го качиха на сцената. Симеонов седна на първия ред, да отдъхне. Младежът също седна, но пред рояла. Ръцете му погалиха клавишите и под тях се разнесе музика и то не каква да е. Той свиреше кантата на Бах.

Чули музиката любопитни глави се показаха на вратата, а после нахлуха в салона и приседнаха на близките редове.

Изпълнението бе съвършено. Учудени лица устремиха поглед към якия младеж, който унесено продължаваше да свири.

Когато свърши, от салона се чуха ръкопляскания.

– Дори и аз не съм свирил така на този роял, – каза Игор. – Бях усетил прекрасният му звук, но  …. който и да сте младежо …. след вас не бих могъл да свиря….

Николов бързо влезе в салона и понеже беше чул само последните думи на Симеонов изкрещя на младежа:

– Какво си въобразяваш, че правиш там? Да не си повредил музикалния инструмент на нашия гост. Отивай си на строежа, тук не ти е мястото.

Младежът стана, слезе от сцената и спокойно се отправи към вратата.

– Какво говорите? – притеснено започна Игор. – Той е истински талант. Какъв строеж? Дори аз не бих могъл да свиря така….

Всички погледи се устремиха към вратата, но младежът бързо бе напуснал сградата …

Всичко ще премине и проблемите и тъгата, но главното е да не подивеем и да се отчуждим. Да не се удавим в собствените си грижи и тревоги, в предателства, загуби и банкноти.

Ние така бързаме да устроим живота си, сякаш най-малко седем живота ще изживеем.

Притичваме покрай щастието, преследвайки нещо, което не заслужава внимание. Колко жалко. Дори да живеем, както трябва, пак не успяваме.

Небето често ни прави намеци. Отваря ни врата, сваля ни маските, за да ни покаже пътя, искайки да станем по-мъдри и в сърцата си да възпитаме човечност .

А ние тичаме, въртим се в кръг, обикаляйки в някакъв банален график – дом, семейство, работа…..

А къде е любовта? Разходки с прегръдки, а душата ни остава неудовлетворена и празна. Тя иска, както преди да бъде крепена макар и от малка надежда, че е обичана. Душата ни е жива и иска да вярва в това ….

Трябва да спрем да бързаме и тичаме нанякъде, ….. за да забележим около нас искрените лица на хората …

Всичко ще премине … Слънцето ще продължава да свети и грее, но най-важното е, че сме станали по-мъдри …

Днес сякаш проблемите ни обграждат от всички страни. Ако не е разпадащата се икономика, то ще е пропадащият бизнес, рухване на семейството или съсипване на здравето…. На тези проблеми не се вижда края им.

Бог е обещал да ни освободи от тях.

Ако искате Бог да ви избави от тях, позволете Му да стане Господар на вашето сърце.

Така че, ако днес сте се сблъскали с проблем, не започвайте да тропате с крака, не крещете и не умолявайте. По-добре почетете Господа, обърнете се към Словото Му, и правете това, което То ви говори.

„Пази езика си от зло и устните си от лъжливо говорене. Отклонявай се от злото и върши доброто. Търси мира и стреми се към него. Очите на Господа са върху праведните и ушите Му към техния вик“.

Когато направите това, ще имате освобождение и триумфа ви ще бъде осигурен.

Таня беше весел и жизнерадостен човек. Обичаше да прекарва доста време с приятелите си. Посещаваше и различни мероприятия.

Една сутрин тя се събуди в ужасно състояние. Цялото ѝ тяло бе покрито с големи лилави синини. Изглеждаше така, сякаш някой я бе пребил жестоко.

– Не си спомням да се е случило такова нещо с мен, – каза си Таня. – Снощи не съм слагала капка алкохол в устата си. От къде са тогава тези огромни хематоми?

Тя още не можеше да повярва на очите си. Преди да си легне, Таня се чувстваше много добре, нищо не предвещаваше, че ще ѝ се случи нещо лошо.

Минаха няколко дни, но синините ѝ не изчезнаха и Таня отиде на преглед в болницата. Лекарите като я видяха веднага я изпратиха да ѝ направят биопсия на костния мозък.

Диагнозата беше ужасна:

– Имате рядка форма на левкемия, – каза загрижено лекарят. – Тя е причината за появата на хематомите и постоянната умора, която сте имали.

– И сега какво следва нататък? – попита плахо Таня.

– Ще преминете един курс на химиотерапия, тъй като кръвта ви не се съсирва правилно. Нивото на тромбоцитите ви е едва 9, а на здрав човек е между 140-400.

Осем месеца след поставянето на диагнозата, Таня се чувстваше много по-добре. Симптомите утихнаха, но възстановяването ѝ е все още беше далече.

На всеки 12 седмици Таня трябваше да си прави кръвен тест и так да продължи и през следващите три години.

– Когато ми казаха, че имам левкемия, – сподели с приятелите си Таня, – моят свят се срина само за един миг. Но си казах, че това не може да ме спре и продължих да се радвам на живота.

Една от сестрите, която се грижеше за Таня, каза:
– Тя има силен дух. Смело гледа към неприятностите и проблемите. Умее да превръща негативните неща в позитивни. Това момиче често ни вдъхновяваше в отделението.

Таня направи всичко по силите си, за да оздравее, може би това ѝ помогна, за да подобри по-бързо състоянието си.

Този случай още веднъж ни доказва, че каквато и ситуация да дойде, не трябва да отпускаме ръце. Нужно е да бъдем силни и да продължаваме да се борим, без значение какво се случва.

„Циментно затъмнение“ е най- известният уличен арт проект на испанския скулптор Исак Кордал.

Неговите циментни фигурки символизират различни социални стереотипи.

Идеята за прогреса, човешкото страдание, изменение на климата и многообразието на света – това са проблемите, върху които размишлява скулпторът.

Предлагам сами да оцените този критичен, ироничен и едновременно абсурден проект.