Петър Икономов съвсем скоро се завърна от армията, но вече успя да си купи най-модните дънки.

Вечерта при него дойде приятелят му Данчо също в такива нови дънки и го покани във видео залата на някакъв много нашумял но дефицитен филм:

– Страхотен е, трябва непременно да го гледаме. Тръгваш ли с мен?

– Разбира се, – съгласи се веднага Петър.

Бащата на Петър ги изпрати до вратата и попита:

– На кино ли ще ходите?

– Татко, ти се шегуваш. Киното е вече изостанала работа, отиваме във видео салон.

– А какво е това? – попита заинтересовано бащата.

– Не знаеш ли? – на свой ред се изненада Петър. – Плащаш лев сядаш и гледаш огромен телевизор може би с 60 сантиметров екран. Включва се по видеото някакъв филм с превод и всички гледат.. Ако искаш ела с нас, няма да съжаляваш.

Бащата се усмихна и каза:

– През 52 или и трета в клуба докараха телевизор. До тогава такъв не бяхме виждали. Тогава и ние давахме по лев. Гледахме и бяхме във възторг.

– Татко, как можеш да сравняваш такава допотопна техника с нашето видео?

– Не виждам никаква принципна разлика, – каза бащата.

– Как не виждаш? Ти шегуваш ли се?

– Помнете ми думата, – каза бащата, – развитието на техниката и технологиите няма да спре. И това ваше видео около, което се тълпите, ще го има във всеки дом.

– Но как хората ще си купят такова чудо, когато то струва колкото един голям камион, заедно със багажа му.

Преди да се раздели с младежите, бащата на Петър каза:

– Между другото си спомних, че твоя дядо Недялко, ходел с няколко момчета при един заможен човек. Били 12-13 годишни.  Изхвърляли тор, носели вода, секли дърва и ги подреждали. Цял ден се трудели при този човек, а накрая на деня, той ги завеждал в коридора и им показвал истинско чудо. Включвал една крушка за около пет минути. Дядо ти след това дълго време не можел да заспи, а след като заспивал сънувал, че и в неговия дом се е появило домашно слънце. Е, хайде момчета вървете и се любувайте на вашата „лампичка“…..

Политическата борба в Рим през 121 г. пр.н.е. довела до въоръжени сблъсъци. Консулът Луций Опимакх победил народния трибун  Гай Семпроний Гракх.

За главата на Гракх била определена награда в злато, което тежало, колкото самата тя.

Тя била донесена от приятелят на Гракх Опимиус Септумулей, който предварително отделил от нея мозъка и влял там разтопено олово.

Септумулей получил наградата в пълен обем.

Спорът имал двама приятели Благоразумието и Упорството.Упорството настоявало да спорят, а Благоразумието се стараело, до колкото можело, да избегне всякакъв спор.

Накрая упорството не издържало и казало, обръщайки се към Спора:

– Избирай мен или него

– Избирам теб, – казал Спорът, – разбирам, че Благоразумието скоро време, нацяло ще се отучи да спори.

Благоразумието, разбира се, се опитало да го спре, но Спорът не пожелал дори да го слуша. И така той останал само с един приятел – точният, неистинският,  неприятелят.

В случая по-добре да не спориш с него.

Когато е студено ние вървим бързо, крием лицето си от студа и буквално тичаме към най-близкото топло място. Цоко бе замръзнл целия. Той се връщаше от празник по случай рождения ден на свой приятел.

Изведнъж забеляза млад мъж лежащ в снега. Той беше по сив костюм и със синя риза. Сякаш бе заспал. Отпуснал се в ледената прегръдка на снега, едва ли усещаше нещо.

Цоко се наведе и се опита да го събуди. Усети слабия му пулс и сериозно се притесни.

Малдият мъж не реагира на гласа му. Цоко го потупа по бузата, но и това не накара младежа да дойде на себе си.

Явно нямаше никакво време. Цоко извади мобилния си телефон и набра “Бърза помощ“:

– Малад човек лежи в снега…… Пулса му е слаб….. Не мога да го събудя….. Само по костюм е….

– Къде сте, – прозвуча нервен глас отсреща.

– На кръстовището до ресторант „Весел дядо“.

– Тръгваме веднага.

След около 15 минути линейка спря пред ресторанта. От нея слезе едър мъж с яке облечено върху бяла престилка. Той се огледа и видя Цоко, който му махаше с ръка.

Притича бързо до младия човек в снега и започна да оглежда и опипва младежа.

Дотичаха двама с носилка и внимателно поставиха човекът, който беше в несвяст.

Лекарят се обърна към Цоко:

– Жив е. Надявам се да му помогнем. Познавате ли го?

– Не, – смутено каза Цоко.

– Хубаво е, че ни се обадихте. Още половин час и щеше да е мъртъв.

Когато младежът дойде на себе си, се разбра, че Станчо, така се казваше човекът лежащ в снега, се разделил с приятелката си. Почерпил се солидно, за да удави мъката си, а след това тръгнал да се прибира.

Ако не го бе забелязал Цоко, Станчо никога нямаше да стигне до дома си….

Трябва да внимаваме да не настъпим греблото отново. Попитайте се: „Какво успях да направя най-добре?“

Такъв анализ трябва да бъде привичен в живота ни, в противен случай ще правим същите грешки. Само глупаците не анализират на собствените си грешки.

За да не падаме в локвата пак и пак, трябва да извлечем уроци от станалите ситуации.

Кръгът на нашите общения формират нашата личност. В приятелите си ние се отразяваме като в огледало. В тях има същите комплекси, страхове и предубеждения, както и в нас.

За това междуличносните отношения са вид начин за развитие на личността ни.

Бихме придобили увереност, ако общуваме с уверени хора в себе си. Стремежът да овладеем определени навици, ще доведе до владеенето им до съвършенство.

Важно е навреме да усетим, кога е време да променим обкръжението си.