Христо много обичаше дядо си. За него той бе повече от мъдрец. Когато се затрудняваше или не разбираше нещо веднага го търсеше и подробно разпитваше за всичко.

Днес Христо бе обидил свой приятел и то без да осъзнава това. Той просто се бе пошегувал с него, но ….

Христо изтича до дома на дядо си и го намери на двора. Старецът събираше окапалата шума и я изнасяше с една количка.

– Дядо, – извика Христо, – можем ли да си поговорим за малко?

– Изглежда нещо те измъчва, – старецът се вгледа във внука си. – Добре, да поседнем на пейката.

Христо нетърпеливо започна:

– Какво се смята за смехотворчество? Къде е границата между него и хумора? Лошо ли е човек да се шегува? И ако се шегува, как да го прави?

– Колко много въпроси, а всичко опира до едно, – засмя се старецът. – Непозволен е този смях, който унижава някого, особено ако това се превръща в насмешка за него.

– Аха …, – смутено реагира Христо.

А старецът продължи:

– Всичко трябва да бъде хармонично. Напълно да се отхвърля хумора е глупаво.

– С това и аз съм съгласен, – Христо одобри думите на дядо си.

– Хуморът е здравословен, – поклати глава дядото. – Той помага да преодолеем много трудности.

– Да, всичко трябва да бъде хармонично, – Христо съвсем сериозно повтори думите на дядо си.

Стефка получи двойка раци. Тя напълни стъклен резервоар с пясък, за да могат животинките да се катерят и копаят. Наля вода. Вътре постави протеини и зеленчукови остатъци от вечерята.
Рачетата изглеждаха щастливи.
Но един ден се случи нещо шокиращо.
Стефка погледна към импровизирания дом на рачетата и извика:
– Няма ги! Изчезнали са!
Търсиха ги навсякъде, но нямаше никаква следа от тях.
Един приятел на семейството на Стефка предположи:
– Сигурно са се скрили в пясъка.
– И кога ще се покажат? – попита нетърпеливо Стефка.
– След около два месеца.
– Два месеца?! – възкликна Стефка. – Какво ще правят толкова дълго под пясъка?
– Изхвърлят своите екзоскелети.
Минаха двата месеца и измина още един, но рачетата не се появяваха.
Стефка се разтревожи сериозно:
– Може да са умрели.
– Почакай, – посъветва я баща ѝ, – може би ще се появят по-късно.
Колкото повече чакаше, толкова по-нетърпелива ставаше Стефка.
Най-накрая тя видя признаци на живот и за нейна голяма радост, рачетата излязоха от пясъка.
В периоди на чакане, когато изглежда, че нищо не се случва, знайте, че Бог не ни е забравил.
Тъй като Светият Дух ни помага да развием търпение, можем да знаем, че Той е Даващият надежда, Пазителят на обещанието и Този, който контролира бъдещето.

Николай обичаше да се катери по скалите. Неговият приятел Калин го осигуряваше. Той закрепваше въжето.

Един ден Николай се катереше по много трудна за изкачване скала. Той бе изтощен и искаше да се откаже.

– Калине, свали ме на земята. Не мога повече, – Николай помоли приятеля си.

Калин го подкани:

– Стигнал си твърде далеч, за да се откажеш.

Увиснал във въздуха Николай реши да продължи. Учудващо, но той успя да се свърже отново със скалата и да завърши изкачването благодарение на насърчението на своя приятел.

В ранната църква последователите на Исус се насърчавали един друг да продължат да следват своя Господ и да проявяват състрадание.

Чрез Своята смърт и възкресение Исус ни свърза един с друг. Следователно, ние имаме отговорността и привилегията с Божията възможност да насърчим събратята си по вяра.

Милена си бе такава все се оплакваше и недоволстваше от нещо.

Посъветваха я:

– Иди на психолог.

И тя отиде.

Още от самото начало започна да се жалва:

– Нямам истински приятели, нямам добра заплата, нямам прилична кола, нямам приличен апартамент, нямам вече младост… И нямам надежда да има всичко това някой ден.

Психолога се усмихна и в отговор каза:

– Разбира се, не всичко можете да имате. А списъкът за нямането може да бъде продължен така: нямате сериозна неизлечима болест, нямате дългове за милиони, нямате отговорност за някого, за болен роднина или немощен старец. Не сте инвалид.

Милена бе изненадана от обрата на нещата, а психологът заключи:

– Има много неща, които нямате, но ако запишете това, което нямате, настроението ви ще се подобри незабавно. И ще се появи надежда, че това не само не съществува, но и никога няма да се случи.

Дъжд като из ведро. Митко притича под един навес и се сблъска със Крум, стар негов приятел, с който от години не се бяха виждали.

От дума на дума, двамата решиха да притичат до близкото кафене, хем да се видят, хем да си поприказват.

В кафенето бе топло и уютно. Само дъждът нахално тропаше по стъклата на прозорците и напомняше за себе си.

– Ако съм честен, – започна малко неохотно Крум, – голяма част от времето ми е погълната от грижите за собствения ми живот. Разбира се, това изглежда естествено и неизбежно.

– Виж, – усмихна се топло Митко, както някога, – колкото повече остаряваме, толкова повече нарастват нашите отговорности. Трябва да се грижим за децата и застаряващите си родители, да не говорим за собствени физически нужди и ежедневни изисквания.

– И все пак, колко често и лесно този фокус се простира отвъд необходимото в една дива не балансирана и само поглъщаща се форма на живот? – поклати тъжно глава Крум.

– В интерес на истината, това се случва много повече, отколкото някой от нас иска го да признае. Трябва да се отбележи, че това не е съвременен феномен, а вечно предизвикателство за човешкото сърце.

– Да, твърде често „се занимаваме със собствените си къщи“, пренебрегвайки дома на Господ, който „лежи в руини“.

Митко и Крум от детство посещаваха църквата и там израснаха. За това сега Крум цитираше Агей, един от пророците в Израел.

– Тук откриваме същата болест, – Митко потупа по рамо приятеля си, – която ни мъчи днес. Нашите собствени желания и нужди са на първо място, като всичко и всички останали се вписват, ако и когато времето позволява, включително домакинството на вярата, Църквата на Бог.

Крум само въздъхна, а Митко продължи:

– Основният проблем на „както времето позволява“ към Бог и другите е неуловимата природа на времето. Просто казано, нашите егоцентрични апетити никога не се засищат и ако бъдат оставени не контролирани, ще изискват всяка унция от нашето време и емоционален капацитет.

– Ако преследваме и култивираме начин на живот, който е ориентиран около семейството на Бог и неговата мисия в този свят, това никога няма да се случи, – плесна с ръце Крум.

– Вярвам, че честната оценка на тази склонност е първата стъпка към истинско изцеление и израстване в Христос. Преди ние като християнско семейство да можем да светим като светлини в света, първо трябва да признаем дълбочината на личната гордост и загриженост за образа и егото, които живеят във всяко човешко сърце.

– Знаеш ли, досега не съм се замислял сериозно за това? – призна си Крум.

– Господ копнее да види къщата си изградена и сияеща от светлината на неговата любов. Той е фар на надежда и светлина за целия свят, кани всеки от нас в радостта и свободата.

– Когато ориентираме сърцата и животите си около Неговата история, не само се изцеляваме, но и хората около нас започват да се сблъскват с трансформиращата любов на Бог във и чрез нас.