Добри погледна часовника си и се канеше да си тръгне, но Димитър много искаше да остане, за това го закачи:

– Скоро разговарях с един приятел, оказа се, че и той познавал твоя пословичен скрънзълък. Изглежда скъперничеството ти има патологичен характер..

Добри беше готов да избухне, но замълча.

– Приятелят разправяше, – поде отново Димитър, – че баща ти бил местен деятел и за да изхрани многочисляната си челяд продавал семки. Няма срамен труд. Славата ти се носи, че като дете си бил майстор на топчетата. Залагали сте на дребни монети и си обирал другите момчета. А баща ти се хвалел с торбичка пълна с монети, като казвал, че това е спечелил сина му, като добявал, че голям търговец ще станеш и много пари ще изкарваш.

Добри търпеливо слушаше, но мълчеше.

До масата им приближи Горан, местните много го уважаваха. Той бе чул  думите на Добри, затова кротко добави:

– До скоро тук имаше един сляп просяк. Който минеше пускаше по някоя монета в паничката му. Но един ден този човек изчезна. Плъзна мълва, че някой вместо стотинки е пуснал голяма пара. Старците в махалата казваха, че това е направил Добри.. После се чу, че и на други хора, някой ненадено им е подхвърлил пари, когато са били отеснени.

Димитър погледна Добри и тихо каза:

– Хубаво е, че парите, които трупаш, ги използваш за толкова благородни цели. Извини ме за заяждането.

Добри вдигна рамене, махна с ръка и си тръгна. Димитър го проследи с поглед, някаква тъга се бе загнездила в душата му. Толкова години бяха приятели, но до сега не беше разбрал какъв човек е той ….

Боби се разхождаше из боровата гора. Оглеждаше земята , наслана с борови иглички. В нея сякаш виждаше майсторските покривки на кака Деша.

Боби измерваше на око високите дървета дървета отгоря  надолу и обратно. Реши да ги преброи, но една скоклива катеричка привлече вниманието му. Тя имаше разкошна рунтава опашка. Подскачаше от клон на клон като пружинка.

Изведнъж се появиха още три. Те сякаш се гонеха и играеха по клоните.

Една от тях внезапно тупна на земята. Тя погледна Боби с живите си любопитни очи и се сви на топка. Когато Боби направи крачка към нея, тя бързо полетя към клона над главата му.

Постоя малко, след това се изкачи по-нагоре. Когато почувства, че вече не е застрашена, замря и започна да наблюдава Николай, застанл зад гърба на Боби.

– Тук е пълно с тях, – засмя се Николай. – Искаш ли да ти я подаря?

И той се прицели в красивото животинче.

– Ще я препарираш и ще си я гледаш вечно, – подхвърли Николай.

Нещо трепна в душата на Боби.

– Недей! Не бива! Какво ти е направила животинката.. Аз обичам животните. Знаеш ли колко изхвърлени животни съм приютил в дома си. Бог е създал животните, за да напомни на човека, че има по-добри същества от него.

Последваха три изстрела и три шишарки тупнаха на поляната.

“ Нима  ще посегне на животинчето, за да го превърне в кожа и вата?“ – помисли си Боби.

Боби погледна приятелят си. В този момент Николай му се струваше чужд и противен.

Те дълго пиха чай и похапваха гевречета. Разговаряха за работите си и „за живота“. Преди да си кажат довиждане, Румен внезпно се обърна към Камен и го попита:

– Камене, ти нали си кръстен?

– Да. Защо питаш?

– Заведи ме утре на църква. Аз също искам да се кръстя.

Камен запремига изненадано. Той познаваше приятелят си много отдавна. Относно кръщението и Бога си бяха говорили не веднъж, но до сега Румен беше непреклонен. Той смяташе, че това не е за него.

– Какво те е осенило? Каква е тая благодат, дето те е споходила? – засмя се Камен.

Румен въздъхна и вдигна рамене:

– Прочетох някъде, че когато човек не е кръстен, Бог дори не предполага, че той съществува. И нищо не знае за делата му, нито за самия него. Та си помислих, че е по-добре да съм пред погледа му. Той знае и вижда. Нека Сам реши, кое е било повече – доброто или лошото…

– Интересен начин на мислене, – каза Камен. – Наистина, не можеш да се скриеш от Него. Неведоми са пътищата Господни.

След това дълго време си поговориха за Бог, за Неговата прошка и благодат.

Румен прие кръщение още на другия ден в една малка църква. Всичко мина скромно и тихо, в интимна обстановка, а обредът не отне много време.

Когато излязоха от храм, Румен изпита облекчение и голяма радост. Очакваше го нов живот, в който той нямаше да бъде същия, както до сега.

Слънцето щедро обливаше лицето му, като нежна милувка, на Този, който бе срещнал сина, който се бе изгубил, но сега, слава Богу, се намери…..

Вечерта беше невероятно топла, а небето изпъстрено със звезди. Срещата на Ваня и Митко продължи доста дълго, но въпреки че тъмнината беше погълнала умореното слънце, двамата искаха да останат още малко заедно. Митко предложи:

– Хайде да отидем до близката закусвалня.

Избраха си по една пържола с малко гарнитура и седнаха на една маса, почти незабележима за хората, които влизаха,  притисната в ъгъла на заведението.

Ваня взе едно от хлебчетата и го разчупи на две, но Митко грабна ножа и разряза своето на две равни части.

Ваня погледна ножа в ръцете на Митко и се засмя:

– Знаеш ли едно време в Германия не е било прието да се реже картоф с нож.

– Много странен обичай, – каза Митко, за него това беше съвсем неразбираемо.

– Обичаят датира още от 19 век…, – започна Ваня, но после спря.

– От къде си сигурна, че това е истина? – с насмешка каза Митко.

– Попитах за това един мой приятел германец, който ми даде много странно обяснение, – каза Ваня неуверено.

– Вероятно е някоя дивотия, щом и ти се съмняваш в нея, – захили се Митко.

Много сериозно Ваня продължи:

– Той предполагаше, че ….. тъй като лицето на императорът приличало на картоф, рязането на картоф с нож напълно е било възможно да се приеме като обида на величеството.

– И ти повярва на това? – все още с присмех я наблюдаваше Митко.

– Тогава и аз се засмях, но по-късно попаднах на портрета на императора и си казах, че е възможно, обяснението да е вярно.

– Лицето му наистина ли приличаше на картоф? – ококори очи Митко.

– Да наистина беше като на картоф, въпреки че поне на мен ми заприлича на прасе.

Митко се хвана за корема и започна да се тресе от смях. Когато утихна каза съвсем сериозно:

– Представи си, на този император сутринта му сервират бекон. Той оставя настрана вилицата и ножа и казва с леко съжаление: „Не, просто не мога….“.

Изведнъж неудържим смях заля и двамата. Те се потупваха по раменете  и сочеха чиниите си, където ги чакаше по една златиста пържола, като не преставаха да се смеят.

Не знам дали смехът е здравословен преди ядене, но лицата на Ваня и Митко сияеха. Те излъчваха подкупваща радост, която те кара да се присъединиш към веселбата им.

Васко се прибираше в къщи, връщаше се от работа. В автобуса беше препълнено и хората се бяха наблъскали един до друг. беше задушно и неприярно. Всеки се бе отнесъл в мислите към своите си работи.

Едно момиче нервно говореше по телефона:

– Днес ми върви всичко наопаки! Целият ми живот е такъв…. Вече съм на 19, а нямам свестен приятел….. През декември ще направя 20, а нямам още кола. Дори и свой дом нямам, живея още при родителите си. …..Навярно си мислиш, че съм някаква идиотка. Дори нямам любим. Запознавах се, търсех…. Имам чувството, че съм някакъв изрод. Толкова ми се иска някой да дойде и сам да предложи да се запознаем. Какво да не би да хапя?

Изглежда батерията ѝ свърши и тя нервно хвърли телефона си в чантата. Васко, не знам по каква причина, но поиска да повдигне малко настроението на това момиче. Той дори не знаеше какво да ѝ каже. Накрая се престраши, приближи до нея и ѝ се усмихна.

– Извинете! Мога ли да се запозная с вас? Момичето го погледна намръщено и изкрещя: – Махни се от мен, идиот такъв!

Васко вдигна рамене, премина напред към вратата и слезе на спирката. „Странно момиче, – помисли си Васко, – дори не знае какво иска“.