Беше края на деня и студът се опитваше да замрази всяко желание и надежда, но това не попречи на Надя и Христо да се отбият до шумното заведение на ъгъла. Тя често го засичаше „случайно“ край себе си, но щом решеше да го приближи, той навеждаше срамежливо глава и бягаше.

Днес не можа да избяга или вече се беше престрашил, но факта си е факт, двамата седяха на една маса и се гледаха дълго без да проронят дума от устата си.

Накрая Христо не издържа, усмихна се малко стеснително и тихо каза:

– Опитът ми в романтичния живот е много скромен. По-скоро това бяха случайни срещи без продължение.

– Разкажи ми нещо за себе си. Знам, че пишеш, но почти нищо не знам за теб, – насърчи го Надя.

– Както вече си усетила, аз …. съм много стеснителен. Не знам, просто така съм устроен. Това може би е страх да не бъда отхвърлен, защото погрешно съм разбран. Чувствам се по-сигурен, когато съм сам. Бях единствено дете и това ми харесваше. Ужасявах се, когато хората се опитваха да ми помогнат да си намеря приятели или ме канеха да си играя с други деца. Тържествата по празниците бяха кошмар за мен, тогава стоях в някой ъгъл и исках никой да не ме забележи.

– Ами в училище? – попита Надя.

– О, нямах нищо против училището. Там бях добре. Знаех какво се очаква от мен и го правех. Бях доста умен, според мнението на учителите. Справях се добре, дори спечелих стипендия …

– Бил ли си някога в пансион? – Надя се опитваше да го опознане, като се стараеше да не го засяга болезнено.

– Баща ми искаше да отида, но майка ми не бе съгласна и тя надделя.

Надя въздъхна дълбоко, не знаеше какво да каже.

– Проблемът е, – засмя се Христо, – когато седя до някоя непозната на вечеря, трябва да разговарям с нея и да проявявам някакъв интерес. За мен това беше ужас. Така се наложи да имам някой и друг флирт …

– Не мога да си те представя да флиртуваш, – призна Надя.

– Е,… и в двата случия те флиртуваха с мен, при това бяха доста напористи. Тъй като бяха приятни и привлекателни, за мен не беше много трудно да вляза в определената роля. А после нищо, докато не срещнах теб. Забелязахте още първия ден, когато дейде тук. Загоряла, красива, рошава и …. нещо в мен се преобърна. Почувствах се отмалял. Помислих си, че виждам най-прекрасното същество, което някога съм виждал….

– Невероятно, – възкликна Надя. – Отбягваше ме всеки път, а когато се опитвах да те заговоря офейкваше по възможно най-бързия начин.

– Да, но не знаех как да се държа с теб. Ти си толкова красива, изискана, ….какво общо би могла да имаш с мен? Бях много притеснен.

– Е, сега имаш много общо, – щастлива му се усмихна Надя, – много, много общо.

– Наистина, колко е хубаво, че си тук …. когато не те виждам, постоянно мисля за теб.

– Това е най- хубавият комплимен, който някога съм получавала.

– Не мога да повярвам, – каза неохотно Христо, – сигурно си получавала страшно много до сега!

– Да, но това, което ми каза има голямо значение за мен…..

Това беше само началото. Те бяха станали приятели.

Подобни въпроси са повдигнати доста често.
От гледна точка на мъжкото его, това изглежда като обида. Аз съм все още млад, а тя не ме искам вече.
Навярно у жена му се е появил нов „приятел“.
Не е ли по-добре да помислите по-внимателно, преди да обвинявате мила си съпруга.
Има редица обективни причини, поради които можете да не бъдете желан.
Вашата съпруга се уморява, както психически, така и физически.
Не всеки разбира, че за готвенето, прането, почистването, пазаруването и децата се изисква много енергия. Жена ви е толкова изморена вечер, че не може да ви „допусне“. Затова тя заспива моментално.
А редовния стрес и причинените от вас обиди? Всички оскърбления и унижения отрицателно влияят върху жената.
Жена ви може да не ви иска вече, поради съпружеска невярност. Всичко става във живота. А може и сам да сте я отблъснали.
Нежеланието на жена да получи удоволствие, може да се дължи и на някакво заболяване. Вероятно съпругата ви не е още готова да ви съобщи това. След подходящо лечение всичко може да се възстанови.
Винаги ме е възмущавал егоизма, свързан с женската студенина. Аз съм още здрав и силен, а моята жена вече е „започнала да остарява“.
По-добре се научи да доставяш удоволствие не само на себе си и след това търси отговор на въпроса си: Защо жена ми не ме иска?

Заведението не беше голямо. Вътре имаше общо осем маси и само двама посетителя. Станислава ги познаваше и им кимна. Те също ѝ се усмихнаха, но не проявиха никакъв интерес към кавалера ѝ.

– Е? – каза Любо, веднага щом седнаха със Станислава на една маса. – Обясни ми, какво интересно забеляза.

Станислава изглежда никак не бързаше и погледна в менюто. След това го остави бавно и погледна Любо.

– Ти имаш голяма заслуга за това, – започна тя.

– Какво толкова съм направил? – нервно потърка ръцете си Любо.

– Нали каза, че не бива да изключвам възможноста там, да намерим човекът, когото търсим? И аз насочих мислите си в тази посока.

– И ти мислиш, че е той?

– Не, жена му е.

– А, онази превзета крава, – измърмори Любо притеснено.

Станислава се засмя.

– Не бих употребила същите думи, но съм съгласна с теб.

– Стана ми противна още като ни срещна на вратата, – избърза да коментира Любо.

– Според мен тя те хареса. Такива погледи ти хвърляше, че ….

Любо се притесни и заби поглед в масата.

– Не забелязах, – уклончиво каза той.

– Такова нещо може да се забележи само от друга жена, но ти събуди интереса ѝ.

– Не знам, – нервно махна с ръка Любо, – такъв тип жени не мога да понасям.

– Интересно, защо тя ни накара да изпитаме и двамата неприязън към нея? – замисли се Станислава.

– Вероятно, – започна малко по-спокойно Любо, – защото тя символизира някаква смесица от амбициозност и безмилостен материализъм.

– Да, – съгласи се Станислава. – Виж у мъжът ѝ такова нещо не се забелязва.

– Стана ми симпатичен още в началото. Не бих го избрал за близък приятел, но има дружелюбно излъчване.

– Точно така, – каза настървено Станислава. – Не се отличава с нищо особено, много обикновен е.

– Определено не е човек, който е способен да убие, ако някой го заплашва с изобличение.

Станислава се съгласи с едно кимване на главата.

– Докато тя. – започна бурно Станислава, – е същинска лейди Макбет. Хитра и манипулативна убийца.

Любо застана като вдървен. Лекият шеговит тон на разговора се стопи за секунда, повя студенина.

– Тя е забъркана с документите и прането на пари. – тайствено прошепна Станислава.

Любо я изгледа със зяпнала уста

– Кога успя да измислиш всичко това? И сега какво ще правим?

– Отиваме в полицията, – каза съвсем спокойно Станислава, – и им разказваме всичко.

Любо не можеше да скрие раздразрението си от видимото ѝ безгрижие.

– Ами ако не ни повярват? – попита той  уплашено.

– Ти видя каква е, – каза притеснено Станислава. – Останалото си е тяхна работа, да търсят да разпитват, да проверяват.

– Хубаво е, че поне в това проявяваш здрав разум, – каза Любо.

Двамата се надвесиха над чиниите с деликатеса на заведението и дълго вечеряха без да проговорят. Това, което двамата бяха преживели си беше истинско приключение.

„А как расъждаваше само Станислава, – помисли си Любо, – същински Шерлок Холмс“.

Наближаваше 10 часа и двамата си тръгнаха, всеки потопил се в мислите си…….

Майката тръгна рано на работа и остави децата на грижите на едно момиче на 18 години, което понякога тя викаше за няколко часа срещу заплащане.
Откакто умря съпругът ѝ, настанаха тежки времена. Можеше да си загуби работата, ако оставаше всеки път у дома, когато баба им не може да поседи с децата, заболее или излезе от града.
Мариана така се казваше момичето, което бе останало този ден с децата, след обяда ги сложи да спят. И тогава и позвъни приятелят ѝ и я покани на разходка с новата му кола. Мариана реши да отиде, в края на краищата, децата не се будят преди пет часа.
Когато чу клаксона, взе чантата си и изключи телефона. Тя предварително заключи вратата на стаята, а ключа сложи в чантата си. Тя не искаше нищо да попречи на съня на децата.
„Ако Панчо слезе след нея по стълбите. Той беше само на шест години, може да се зазяпа, да се препъне и нарани. Освен това, – помисли си тя, – как ще обясни на майка му, – че детето не я е намерило?“
Какво беше това? Късо съединение в работещия телевизор или включените лампи в стаята ….. излетяла от камината искра? Но се случи така, че пердетата се запалиха и огъня бързо стигна до дървената стълба, водеща към спалнята.
От дима, минаващ под вратата, бебето се закашля и се събуди. Без много да мисли Панчо скочи от леглото и се опита да отвори вратата. Натисна дръжката надолу, но вратата не се отвори.
Ако не направи нещо, той и малкото му братче след няколко минути щяха да загинат в пламъците.
Панчо извика, повика Мариана, но никой не отговори. Тогава детето изтича до телефона, за да набере номера на майка си, но той беше изключен.
Панчо разбра, че трябва да намери изход да спаси себе си и братчето си. Опита се да отвори прозореца, зад който имаше перваз, но неговите ръце бяха много малки и не достатъчно силни, за да го отвори. Но и да успееше трябваше да преодолее защитната решетка, коята бяха поставили родителите му.
Когато пожарникарите потушиха огъня, всички говореха само за едно:
– Как е могло малко момченце да разбие стъклото и да разкъса предпазната мрежа?
– Как е успял да пъхне бебето в раницата?
– Как е успял да мине по корниза и да се спусне по дървото  с такъв товар?
– Как е успял да се спаси?
Старият началник на пожарната, мъдър и уважаван човек, отговори:
– Панчо е бил сам …… нямаше кой да му каже, че той няма да успее.

Веднъж в Швеция се случило следното по време на риалити шоу по телевизията.
Един човек казал, че го измъчва съвестта за следното:
– Когато бях малък с приятелят ми решихме да пуснем хамстер с парашут от балкона. Ние направихме кошницата и парашута. Сложихме хамстера в кошницата и пуснахме парашута. Но се случи нещо непредвидено. Порив на вятъра подхвана парашута ни и го отнесе далече. Аз и до сега не мога да забравя това. Как можах да направя токова нещо…?
Изведнъж в студиото се раздал телефонен звън. Жената, която се обаждала попитала:
– Това е станало през 19….година?
Мъжът потвърдил:
– Да.
– През лятото, когато беше празникът на град Стокхолм?
– Да, да, да – забързано отговори мъжът.
– Аз знам какво е станало с вашия хамстер.
– Какво е станало с него? – не можел да повярва удивеният гост в студиото.
– Моята дъщеря искаше да и купя хамстер, – казала жената. – Веднъж ѝ казах: „Не ме моли повече. Ти ще имаш хамстер, ако Бог ти го даде“. Тя по детски вдигна ръце към небето и каза: „Татко Боже, дай ми хамстер!“ И ние отидохме в града на празника. Изведнъж дъщеря ми каза: „Мамо, изглежда Господ е отговорил на молитвата ми! Виж!“ От небето с парашут, право в ръцете ѝ, се спусна кошница с хамстер.
Ето такъв е нашия Бог. Ние възрастните, трябва да сме зрели и отговорни, но не бива да забравяме, че за Господа си оставяме винаги деца.