Навън бе много горещо. Лятото си е лято. Напече ли слънцето, хората търсят сенки, за да се скрият от горещите му лъчи.

Стоян и Виктор дълго обикаляха с колелетата си из града. По едно време спряха на едно място да си починат и да хапнат сладолед.

– Днес на площада ще стартира състезание с колелета, – каза Виктор. – Хайде да отидем. Ще участваме и ще получим награди.

– А кога започва? – попита Стоян.

Виктор погледна часовника си и възкликна разочаровано:

– Преди един час е започнало ….

– О, – начумери се Стоян, – вече сме достатъчно закъснели. По-добре е да се прибера в къщи. Така или иначе с теб няма нищо да получим вече на това състезание.

Двамата приятели се разделиха и тръгна в различни посоки.

Стоян тръгна към къщи, а Виктор се отправи към площада, за да погледа и да види какво става там.

На следващия ден Виктор се хвалеше на Стоян с красивата си червена значка, на който имаше надпис „Участник във състезанието с колелета“.

Стоян завистливо разгледа наградата и учудено попита:

– Но нали си закъснял за старта? Как успя да получиш това?

– Отидох на старта, които едновременно бе и финал. И на шега им казах, че съм участник и ….., – Виктор посочи с ръка значката.

Очевидно организаторите не си бяха направили труда да погледнат в списъка с участниците, за това са го сметнали за последния дошъл до финала и са му връчили значката.

Ето така Виктор получи своята награда, макар и не заслужено….

Веднъж на един евреин му дошли на гости приятели. Той решил да им покаже местните забележителности.

И понеже обичал да се хвали много, се получила следната история:

– Погледнете тази къща, аз съм я построил.

– И тази статуя, аз съм я изваел.

– И …..аз го убих.

Какво мислите, че се крие зад многоточието?

Не, не е човек, успокойте се. Ще ви подскажа малко. Става дума за „забележителност“, която в името си съдържа намек за нещо мъртво.

Е, досетихте ли се?

Навярно съвпада и с ….

Отговор: ером овтръм.

В един изоставен градски парк, в центъра на детската площадка израсна топола. Никой не я бе насаждал. Семенце случайно бе попаднало в парка, покълна и въпреки трудностите, то оцеля и се превърна в стройно дърво.

Целеустремената млада красавица искаше да стане по-прекрасна от всички дървета, които растяха на известно разстояние от нея.

Всяка пролет тополата разпростираше своите клони все по на широко, сякаш се опитваше да прегърне целия свят.

Радваше се на лятото, жадно поглъщаше слънчевата светлина и благодатната дъждовна влага.

Един ден тополата забеляза тънко стъбълце пълзящо по земята.

– Помогнете ми да стигна слънцето, спасете ме, – прошепна то, когато  усети, че някой му обръща  внимание.

Тополата се зарадва, че случаят ѝ давал възможност да направи едно полезно и добро дело. Внимателно подхвана с клоните си слабото растение и го повдигна над земята. То веднага се хвана със своите зацепващи „ръце“ към надеждната опора.

Тополата с удоволствие поддържаше крехкото растение, предоставяйки му своите клони.

В края на лятото, новонастанилият се бръшлян оплете ниските клони на младата топола. В това време си мислеше:

„Трябва да оцелея на всяка цена в този изоставен край. Тук хора отдавна не са идвали, не е като в градините, където те преследват със брадви и ножове. Тук е истински рай за мен“.

И младият бръшлян започна да бърбори непрестанно, за да приспи бдителността на неразумното дърво:

– Толкова много се радвам на нашата среща.Хайде да станем приятели. Аз знам какво става в градините на хората и ще ти разкажа много интересни неща. Виждал съм как хората обрязват дърветата и не им дават да растат. На теб ти е провървяло, защото си попаднала в този изоставен парк. Ако беше в тяхната градина, щяха да те изкоренят и изгорят.

Тополата отговори:

– Да, аз съм много радостна тук, но ми е скучно сама. Нека бъдем приятели.

Бръшлянът се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре, продължавайки да разказва страшните си истории:

– Децата чупят клоните на младите дървета. Възрастните режат  старите дървета, когато опират до електропроводите или закриват светлината в техните прозорци.

Тополата слушаше и се радваше:

– Колко съм щастлива, че съм израснала на това безлюдно място, а сега си имам и такъв знаещ другар.

Минаха няколко години. Бръшляна нацяло оплете тополата. Накрая тя разбра, че бе попаднала в алчни ръце и се примоли:

– Не ме задушавай, приятелю, не ми стига въздух да дишам.
Бръшлянът се усмихна и отговори:

– Нали искаше да бъдем приятели? Ти така самоотвержено се съгласи да ми помогнеш ….  Нима не видя какво става с дърветата, които растат далеч от крайградските зони?

Тополата със страх погледна на там и се ужаси. Дърветата или по скоро техните скелети се чернееха сред огромната маса победоносно зеленеещи листа на бръшляна.

Младата топола потрепери предчувствайки неизбежната си смърт. Тя искаше да каже нещо на бръшляна, но се отказа ….. дори не се опита да раздвижи още здравите си клони и да събори лъжеприятеля, а само смирено каза:

– Сама съм си виновна.

Минаха няколко години и тополата се превърна в жалко изсъхнало дърво.

Имало едно поверие, че този, който откъсне бяло цвете от планината навръх Нова година, ще бъде щастлив.

Планината, на която цъфтели белите цветя бил смятана за омагьосана. Тя постоянно се тресяла и никой не можел да се задържи на нея.

Въпреки това всяка Нова година се намирали смелчаци, които се опитвали да изкачат планината.

Веднъж трима приятели решили да опитат късмета си. Преди да тръгнат те отишли при един мъдрец за съвет.

– Ще паднеш седем пъти – на осмия  ще успееш, – казал им мъдрецът.

Тръгнали тримата приятели, всеки от различна страна, към планината.

След един час се върнал един от тях, целия в синини.

– Не беше прав мъдрецът, – казал той. – седем пъти паднах, а когато се надигнах след осмия път, видях, че съм изминал само една четвърт от планината. Тогава реших да е върна.

Вторият от приятелите се върнал след два часа, целия пребит и казал:

– Мъдрецът ни излъга. Паднах седем пъти, а когато се изправих след осмия път видях, че съм изминал само една трета от планината. Реших, че всичко е безсмислено и се върнах.

Третият от младежите дошъл след един ден, а в ръцете си държал бели цветя.
– Ти не пада ли? – попитали го приятелите му.

– Сто пъти падах, а може и да са били повече, не съм ги броил, – отговорил третият.

– Защо не се отказа тогава? – удивили се приятелите му.

– Преди да отида на планината, аз се научих да падам, – засмял се третият.

– Не, той не се е научил да пада, а да се активизира и да достига желаното, – казал мъдрецът, когато чул разговорът им.

Само постоянството води към целта.

Не пилейте енергията си за разрешаване на вътрешните си емоционални конфликти. Ако я използвате правилно, тя ще ви даде криле, които ще ви доведат до желаното….

Крум пристигна. Асен се бе събудил от двадесет и осем часов мъртвешки сън.

– Слава на Бога, – извика хазайката на Крум, – най-сетне някой да дойде, да го види.

И тя задърпа Асен нагоре по стълбите.

– Приятели сме, но не много близки, – каза смутено Асен. – Явно на мен се е паднала честа да бдя край леглото му.

Хазайката въздъхна облекчено.

– Боях се, че ще си отиде като куче, без да има кой да се помоли за него, освен мен и жените в църквата. Изпратих съобщение до началника в службата му, но той като разбра, че е заразно болен, отказа да дойде.

– А вас не ви ли е страх? – попита Асен.

Тя поклати глава.

– И аз като вас смятам, че това е мой дълг. Ако Бог иска да умреш, ще умреш.

Асен кимна мрачно. Той свали палтото си и попита:

– Ще мога ли да разговарям с Крум?

Хазайката го въведе в стаята и предложи:

– Да ви донеса чай.

– Не, не е необходимо, – бързо отговори Асен.

Той седна на стола до леглото. Лицето му бе загрижено, а веждите му бяха вдигната разтревожено. Асен изчака да заглъхнат стъпките на хазайката и каза:

– Не е от най-веселите милосърдни сестри, но поне е всеотдайна.

Крум само кимна с глава. Даде знак на Асен, само леко да го привдигне на възглавницата. Изненадващо за мършавия си вид Асен подхвана Крум под мишниците и с лекота го изправи.

– Да дръпна ли пердетата? – попита Асен. – Тук е тъмно като в гробница.

Крум отпи от шишето до леглото малко вода и каза:

– Недей, очите ме болят, а и нямам нужда да те виждам, познавам те добре.

– Достатъчно добре ли? – засмя се Асен. – Като си помисля само странични обстоятелства са ни събирали заедно.

Възцари се мълчание.

– Едва вчера разбрах за тежкото ти състояние, – каза Асен. – Бях в заведението, когато чух, че някакъв самотник, се е разболял тежко и никой не идвал при него. Когато излизах попитах един от сервитьорите: „Кой толкова тежко се е разболял?“ И той ми каза твоето име. Направих се, че не те познавам…

Крум се изкашля, а после каза:

– И аз бих направил същото, все пак не сме много близки и ти не би могъл да поемеш някакъв ангажимент за мен, но все пак ти благодаря, че ме посети.

– Остави сега тези приказки, – намръщи се Асен. – кажи ми от какво имаш нужда и с какво мога да ти помогна. Кой знае, утре и аз мога да падна и ако няма никой край мен, ще си отида, ей така …..