„Караоке“ се е появило преди малко повече от 40 години, през 1971 г., но бързо става популярно сред обикновените хора, почти по цялото земно кълбо.

Първото караоке е изобретил японецът Дайсуке Иноуе. По това време той е свирел в музикални групи по барове и на партита.

Той помислил, че за публиката ще бъде по-забавно ако по време на почивките между изпълненията, дава възможност на зрителите да пеят известни песни в съпровод на музиката без думи.

Своето изобретение той нарекъл „караоке“, което означава „празен оркестър“. Заедно с приятели, те построили дървена кутия с плеър, микрофон и „ехо ефект“.

Когато посетителите в барове оценили много добре изобретението, приятелите решили да отворят своя собствена фирма.

И това дало резултат. първите. Първите 11 устройства на новообразуваната фирма се продали почти веднага. Фирмата се разраснала.

Само че японецът не патентовал изобретението си, другите фирми се възползвали от него и станали сериозни конкуренти.

Компанията открита от Дайсуке Иноуе, след 15 години фалирала.

През 2004 г.Дайсуке Иноуе бил награден с Иг Нобелевска награда за нов начин на общение, който кара хората да се търпят едни други.

Някои хотели са в състояние да предоставят игрови конзоли под наем.  Тази практика не е много разпространена, но ако ви провърви да останете в подобен хотел, то ще трябва да съкратите времето в използването им.

Ако ви интересува наистина хотел, където има такива конзоли, то в столицата на Холандия вече има такъв.

Хотелът се нарича „Аркада“. Всички стаи са оборудвани с конзоли. Предлага се богат изборът от безплатни игри. В коридора гостите могат да се съберат заедно и да играят мултиплейър игри. Там има, както портативни, така и стационарни конзоли.

Освен конзоли, на гостите се предлага обширна библиотека от комикси, за да си починат от игрите. Според собственика на „Аркада“ хотелът е замислен така, че гостите му да се чувстват все едно са в дома на приятел.

Кирил беше още малък, но бе истински щастлив. Имаше си приятелят, който нямаше да го обиди. Другите деца от малки си имат гумени патета, но той си имаше истинско.

Преди девет месеца, патицата или по-точно, патокът Го се присъедини към семейство и веднага се сприятели с малкия Кирил.

Оттогава патокът и малчуганът станаха неразделни.

Веднъж пред комшийката леля Мара, майката на Кирил заговори за тази необикновена дружба на сина ѝ с патока:

– Едва ли ще ми повярваш, но първата дума на Кирил, беше „пате“.

– Изглежда малкия много се е превързал към патока, – заклати глава леля Мара.

– Всичко правят заедно, – вдигна майката ръце, – Викам Кирил за ядене, а зад него се клати Го, за спането също. По цял ден двамата си играят заедно.

– А как ги чистиш …, – усмихна се леля Мара.

– И двамата се съгласиха да носят памперси, но понякога Го изтървава своя.

Кирил растеше, а дружбата му с патокът укрепваше.

Майка му често се оплакваше:

– Щом станат от сън, в стаята настава хаос.

Двамата вървяха заедно и вършеха пакости, а после заставаха с наведена глава пред майката на Кирил, поемайки по-равно от вината.

Когато Кирил се хранеше, Го си просеше малко от неговата храна, но малчугана не му отказваше и охотно му даваше.

Веднъж се случи нещо много интересно. Кирил се разплака в ръцете на майка си, а Го с крякане обикаляше наоколо, сякаш казваше:

– Не му причинявай болка, моля те.

В семейството на Кирил, винаги е имало патици, но те си живееха на двора, но не и Го. Той е толкова мил и умен, сякаш е куче или коте.

За Кирил в това нямаше нищо странно. Той си имаше приятел. Какво като е с пера?

Чешката реформатор Ян Хус е имал сред съдиите не само врагове, но приятели. Такъв е бил Стефан Палеч. Той посетил Хус в затвора, вечерта преди да бъде изпълнена присъдата му и се опитал да го убеди:

– Направи някоя и друга отстъпка. Така ще можеш да се спасиш.

Но Хус смирено и с любов му отговорил:

– „За мене да живея е Христос, а да умра, придобивка“.

Палачът, който присъствал на разговора, силно се развълнувал и казал:

– Ян, Ян, не си роден за нашия лош свят, ти си свят човек, – прегърнал Хус и се разплакал.

Святият човек принадлежи на Бога и Му се посвещава духовно и морално, безукорно в любовта към Бога и хората. Обичащите Бога се противят на всичко, което не Му е угодно и за нищо на света, не биха направили компромис. И как биха го направили, щом знаят, че ще загубят нещо много по скъпоценно?

Как свидетелстваме на хората, че сме християни? Могат ли те да кажат за нас, че сме свети и че не сме от този свят?

Времето бе студено. Хората седяха по домовете си и се грееха край печките. Моника неспокойно се въртеше и се чудеше какво да прави. Когато входната врата се хлопна тя скочи и каза високо:

– Мамо ти ли си?

– Да слънчице, – засмя се майка ѝ.

– Ще дойдеш ли с мен да отидем до библиотеката? – Моника умолително погледна майка си.

– До сега можеше да отидеш сама, – каза майка ѝ.

– Да, но когато съм с теб ми е по хубаво.

Майката въздъхна и тръгна към антрето:

– Добре, приготви се, след пет минути тръгваме.

Моника се оживи. Предметите оживяха край нея. Палто, шапка обувки, панталони, шал, ….Книгите бързо се наместиха в една платнена торбичка. И след пет минути едно засмяно детско лице вече бе на вратата.

Те бяха майка и дъщеря, но бяха и големи приятелки. Сега вървяха по пътя и всяка споделяше какво ѝ е направило впечатление.

– Виж това клонче как е застанало, – засмя се Моника, – прилича на клюн на додо.

– А онзи натрупания сняг върху дънера, не ти ли прилича на капата на чичо ти Симо.

Нюансите, сравненията и причудливите форми се редяха едни след други и двете неусетно стигнаха до библиотеката.

Посрещна ги жена, която им даде номерче за багажа и прибра чантите им.

– Колко е хубаво, майка и дъщеря, да вървят заедно така, – каза с тъжна усмивка жената.

Моника учудено я погледна, а майка ѝ се усмихна приветливо.

– О, вие нищо не знаете, – започна жената огорчено. – Моите родители не ме обичаха. Всичко все за брат ми. И какво стана? Брат ми се оправи. Има си семейство, хубава работа,а аз се разболях и сега съм тук, а като се прибера в къщи, съм съвсем сама.

– Не вярвам родителите ви да не са ви обичали, – опита се да я успокои Моника.

– Брат ми го пускаха навсякъде, а на мен не мира разрешаваха да излизам много навън. Никъде не съм ходила, нито на екскурзии, нито на забави, …. Дори и да излезех някъде, родителите ми настояваха да се върна бързо.

– Вашите родители са ви обичали много, – каза майката на Моника.

Жената я изгледа изненадано.

– Те не са ви пускали навън, защото са се страхували, да не ви се случи нещо лошо, – продължи майката на Моника. –  Не са искали да ви загубят. За тях вие сте били много ценна. Брат ви е можел сам да се справи с всичко, но за тях вие сте били крехка и нежна. Искали са да ви пазят и закрилят.

– Никога до сега не съм си мислила за тези неща по този начин, – очите на жената се напълниха със сълзи. – Да права сте. Те наистина са ме обичали.