Чавдар пристъпи в храсталака и усети бодилите на срама, страха, позора, унинието и безпокойството.

– Ах тези тръни, – болезнено възкликна той.

– Сам се завря там, – усмихна се Весела. – Когато човек приближава тези непроходими гъсталаци, какво друго може да очаква?

– А имали някой, който не се е набол на тръните на греха.

– Има, – бързо отговори Весела.

– Кой е той?

– Исус. Той не се е притеснявал и от нищо не се е страхувал, защото не бе напускал присъствието на Бога. Христос не е имал вина, защото не бе извършил грях, но стана грешен заради нас.

– И все пак Той е имал някакви чувства, – това бе твърдение, в което Чавдар не бе съвсем сигурен.

– Да, там на кръста, Той е почувствал безпокойство, вина и самота, – съгласи се Весела. – Тези емоции се усещат в молитвата му: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“

– Но това не са думи на светец, а на грешник, – свъси вежди Чавдар.

– Това са думите, които ние трябваше да кажем, но вече не е нужно да го правим, защото Исус ги изрече вместо нас. Той взе греха ни, за да се радваме на вечния живот, който Отец ни подарява.

– Как да получа този дар? – попита заинтересовано Чавдар.

– За това не се изисква много, просто трябва да повярваш в това, което Христос е направил за теб.

На Даниела и Петър им предстоеше пътуване. Щяха да минават предимно през пресечени местности.

Даниела се притесняваше много от това, дали ще може да поддържа връзка с порасналите си синове, които оставаха в къщи.

За целта тя купи, така наречената, лампа на приятелството. Уредът се свързваше към безжичен Интернет и най-важното бе, че се включваше дистанционно.

Когато даде лампата на синовете си, Даниела им обясни:

– Когато докосна лампата, която е при мен, тази тук в къщи ще свети. Тя ще ви напомня за моята любови и че непрекъснато се моля за вас.

– А ако си много далече от тук? – попита по-малкия от синовете.

– Разстоянието няма значение, – успокой го Даниела. – Докосна ли моята, тази тук ще свети.

– Ще ни липсвате, – вяло се усмихна по-големият от момчетата.

– Но ще бъдем насърчени, – добави оптимистично по-малкия от братята, – когато видим лампата да свети.

Всички Божи деца участват в светлината, захранваща се от Светия Дух. Всяко едно от тях живее като маяк на Божията вечна надежда и безусловна любов.

Когато разпространяваме Евангелието и служим на другите в името на Исус, ние ставаме светлина и живо свидетелство за промяната, която Бог е направил в нас.

Всяко добро дело, мила усмивка, нежна насърчителна дума и сърдечна молитва напомня на околните за Божията вярност и безусловната Му и променяща живота любов.

Където и да ни води Бог, както и да Му служим, Той може да ни употреби, за да помогне на другите да светят с Неговата светлина.

Тъй като Бог чрез Своя Дух ни озарява, ние можем да отразим светлината и любовта на Неговото присъствие.

Краси бе енергично момче. Не обичаше да спи следобед. Постоянно водеше борба срещу необходимата дрямка.

Плъзгаше се по леглото. Тупваше на пода и се претълкулваше през глава.

– Краси, пак ли, – викаше майка му.

– Мамо, гладен съм …

Майка му го погледаше с укор.

– Пие ми се вода …..

– Престани, заспивай! – недоволно нареждаше майка му.

– Искам до тоалетната ….

– Номера…..

– Искам прегръдка.

Майка му го прегърна и нежно му каза:

– Ако искаш да порастеш, трябва да спиш следобед поне един час.

„Когато съм заета с нещо, се чувствам приет, – помисли си майката. – Може и при него да е така. Движи се, не търпи покой. Просто се чувства жив…“

Шумът я разсейваше от притесненията за недостатъците и предизвикателствата ѝ.

– Предаването ми на тишина и покой, – каза си тя – само потвърждава човешката ми крехкост. За това и аз избягвам като Краси да се подавам на тишината и мълчанието.

Тя се замисли, а след това добави:

– Дали постъпвам така, защото си мисля, че Бог не може без мен да се справи с всичко?

Това сякаш бе откровени свише.

Бог е нашето убежище, независимо колко проблеми или опасности ни заобикалят.

Пътят ни може да изглежда дълъг, плашещ и помрачаващ, но Неговата любов ни обгръща. Той ни чува, отговаря и остава с нас не само сега, а завинаги.

Можем да прегърнем тишината и да разчитаме на неизменната любов и постоянно присъствие на Бог.

Нека бъдем спокойни и да си почиваме в Него, защото сме в безопасност под закрилата на Неговата неизменна вярност.

Вълните на изпитанията го заливаха една след друга и Атанас бе готов да се откаже от всичко.

– Грижите поглъщат цялото ми внимание, – отчете с огорчение той. – Къде е Бог?

Потопен ежедневно в проблемите си, Атанас бе престанал да гледа към Господа. Той не усещаше, че Бог е със него и го държи за ръката.

– Не мога да издържам повече това положение, – оплакваше се Атанас.

Това мърморене му пречеше да чуе Божия глас:

– Няма да допусна да бъдеш изпитана повече, отколкото можеш да понесеш.

– Какво ще правя утре? – Атанас продължаваше отчаяно да търси изход от създалата се ситуация.

Гласът нежно прошепна:

– Безпокойството за утрешния ден, е най-голямата опасност за теб.

Атанас отново да не го чува.

– Това е прекалено тежко за мен, – продължи тирадата си Атанас, той бе недостъпен, за каквото и да е увещание.

– Ако се опиташ да носиш днес утрешния товар, ще се пречупиш под тежестта му, – гласът добави съчувствено.

Отчаянието, мъката и болката бяха дали превес у Атанас.

– А утре, други ден, ….. следващите дни какво ще стане с мен? – Атанас бе заровил ръце в косите си и безнадеждно шепнеше.

Пълна глухота и безверие …..

– Трябва да се научиш да живееш в днешния ден. Аз Съм близо до теб и ще ти помагам да носиш товара си, – изпълнен с любов и загриженост каза Гласът.

Атанас кършеше ръце и викаше отчаяно:

– Кой ще ми помогне сега?

– Потопи се в Моето присъствие, – посъветва го Гласът.

Но Атанас остана глух за Него.

Утрото бе намръщено и сиво. Можеше и да завали.

Богдан седеше накрая на леглото си, а ръцете му бяха обхванали главата му. Отново мислите не му даваха покой.

– Защо го направих? Къде сбърках? Сега ще си ям попарата, която съм си надробил, – шепнеше отчаяно той.

Така го завари дядо му Борис. Той погледна внука си и въздъхна тежко:

– Престани да се самоосъждаш и самоанализираш, – скара му се стареца. – Няма нужда да се сравняваш с другите.

– Защо, това лошо ли е? – повдигна глава Богдан.

– Това поражда в теб гордост или чувство за малоценност, – добави старецът, – а понякога и двете. Да се сравняваш с другите е не само погрешно, но и безсмислено.

– Да, но нали човек иска да се утвърди, – опонира му Богдан.

– Абстрахирай се от твоите и най-вече от чуждите преценки, – натърти възрастния човек. – Единственият източник на твоето стабилизиране и търсене на признание е безусловната Божия любов.

– На Него ли да се облегна? Съдията, Който гневно издирва слабостите и грешките ми? – възрази Богдан.

– Много си далече от истината, – тъжно поклати глава Борис. – Той даде живота си за греховете ти. Облече те в одеждите на спасението.

– Но ме …… дисциплинира ….

– Той не го прави с гняв, омраза и озлобление. Само се стреми да те подготви за лично общение с Него през вечността, като те потапя в любящото си присъствие.

Богдан само сбърчи нос и махна с ръка.

– Приеми Неговото утвърждаване, което струи от трона на благодатта. – посъветва го старецът.

Младежът бе упорит и лесно не се поддаваше на дядовите си увещания. Но кой знае, може утре да прозре истината и да потърси искрено своя Творец.