Във варненския затвор лежаха петима нелегални, които очакваха изпълнението на присъдите им. Полицаят Никола Гешев отсече:

– Аз ги осъждам!

Съдията се „разболя“ и Коста Михайлов бе изпратен да „ревизира “ делото. Той отменя присъдите на петимата и им дава само пет години затвор.

Гешев беснееше. Тогава цар Борис трети му каза:

– Не вярваш ли в правосъдието на българския върховен съдия?

– Познавам на такива и кътните зъби. Освен това Коста Михайлов ме заплаши с вас. Знаете ли какво ми каза?

Царят вдигна рамене.

– Искаш ли да се обадя на царя, – натърти Гешев на думата  „царя’.

– Да, но вие сте му казали: „Сега е война, аз осъждам“, – засмя се царят. – Не става така в една правова държава. Полицията не бива да осъжда! Армията и полицията не трябва да бъдат оръдия на вътрешната политика, а да коват националната гордост и образа на България пред света.

– А знаете ли какво е споделил „разболелият“ се варненски съдия на четири очи?

– Интересно, какво?

– „Войната за Хитлер свършва с разгрома на Паулус при Сталинград, трябва да внимаваме с комунистите.

– И все пак ги осъждат на смърт, господин Гешев. Вие от какво се страхувате?

– А Вие Ваше Величество?

– Много си позволявате, господин Гешев, много добре познавам миналото ви, – тънко се усмихна Борис Трети. – Аз съм политик, а вие сте полицай …

– Не обичам хитлеристите, но ще ги заместят комунистите.

– Тогава защо не се радвате?

– Всеки се спасява поединично, Ваше Величество. Тогава щастливи ще бъдат мъртвите!

Когато детето за първи път разбере, че родителите му не са всезнаещи, че в преценките си не винаги са мъдри, че не при всички случаи мислят правилно и присъдите им не са справедливи, неговият свят изведнъж се сгромолясва.

Довчерашните им „богове“ падат и сигурността му изчезва. И това падане е с трясък, невъзвратимо.

За детето е непосилно отново да ги издигне. Те вече нямат същия блясък.

Светът на детето не може да си възвърне предишната цялост, а това е толкова мъчително.

Тогава се ражда бунта в сърцето му.

В този ден Ради и Жоро изобщо не очакваха да им се случи беда. Те извършваха планирана профилактика по електрическите стълбове.

Неочаквано Ради докосна един от проводниците с високо напрежение. Повече от 4 хиляди волта преминаха през тялото му.

Забележете, при изпълнение на присъда върху електрическия стол използват само 2 хиляди волта.

Ради висеше на предпазния колан.

Жоро се притесни:

– Помощ! Викайте бърза помощ! – извика към група мъже, които бяха доста далече от тях.

„Няма време. – каза си Жоро. – Трябва да му направя изкуствено дишане. В това положение, може ли да се извърши нормална реанимация? ….. Няма как трябва да опитам“.

Жоро оглеждаше нещата и преценяваше обстоятелствата. Той не можеше да сложи приятеля си да легне, за да направи каквото и да е, но реши да действа.

Ако почакаше още малко, докато дойдат и ги свалят, … приятелят му можеше да умре.

Жоро се надвеси над Ради. Повдигна брадичката му нагоре, доколкото това бе възможно, а челото отведе назад. Редуваше няколко вдишвания в устата на Ради и тридесетина притискания на сърцето му. Повтаряше това, докато у приятелят му се появи пулс.

– Оживя, слава Богу, – въздъхна с облекчение Жоро.

След това откачи предпазния колан от Ради, метна приятеля си на рамо и с него се спусна на земята.

Някой бе чул викът на Жоро за помощ и се бе обадил по телефона.

Когато линейката пристигна Ради бе вече дошъл в съзнание. Скоро след това той напълно се възстанови.

– Жоре, ти ми спаси живота, – каза Ради, когато двамата приятели се събраха отново заедно. – Благодаря ти.

– Знаеш ли, – засмя се Жоро, – някои от тези, които са ни гледали отдолу, казват, че сме направили страхотна „целувка“.

– Нека да си приказват каквото искат, – Ради потупа приятеля си по рамото. – Ако не беше тази „целувка“ сега щях да гния в земята.

Тази гилдия е разположена на carrer dels Corders. Тя произвежда въжета.

Тайната за процъфтяването на тази гилдия е доста интересна.

В древни времена е съществувало поверие, че при обесване, ако въжето се скъса, това означавало, че Бог е простил греха на провинилия се. Тогава престъпника бил пускан на свобода.

Много богати и заможни семейства помагали на членовете на своите семейства, които са престъпили закона, чрез гилдията на производителите на въжета.

С други думи казано, те плащали на гилдията, за да направи некачествени въжета за изпълнението на присъдата.

В една страна живеел крал, чиято страст била, да се шегува. Един ден трябвало да бъде наказан човек за престъпление. На краля му станало скучно и той дал шанс на престъпника.

Пред човекът, който очаквал присъдата си, поставили два големи съда с топки. Те били абсолютно еднакви по размер и маса. Във всеки имало по 25 броя. Единствената разлика била, че в единия съд имало само червени топки, а в другия черни.

Условието било, да завържат очите на затворника, а след това няколко пъти да пренаредят съдовете и да разбъркат съдържанието им. Осъдения трябвало да изтегли една топка. Червената означавала живот, а черната смърт.

Осъденият помолил краля, преди да му завържат очите да премести няколко топки от единия съд в другия. Може ли това да увеличи шансовете му за живот?

Вие как мислите? Има ли затворника по-голям шанс при това условие да оцелее? Ако бяхте на негово място как бихте пренаредили топките в съдовете, за да останете живи?

Може и малко да експериментирате, макар и с по-малко топки, но смятам че в случая трябва да съобразите нещо, все пак не става въпрос за 100 % отърваване от смърт.

Отговор: Да, това е възможно. За целта затворникът трябва да размести топките така, че в първият съд да останат само червени, а във втория останалите. По такъв начин ако попадне на първия съд, то със сигурност ще остане жив. А ако тегли от втория, шансовете му са 24 към 25, т.е. почти 50% на 50%.