Крум бе вдигнал ръце и възмутено питаше:

– Цялото това тичане след нещо ново, не ви ли разболява?

– Ако имаш предвид пазаруването, – усмихна се скептично Валери, – модните марки винаги предлагат нещо ново. Повече размери, цветове, … с една дума повече от всичко.

– Но това разболява хората в този свят, – възкликна Стоян. – И всичко това е заради глобалния бум на консуматорство.

– Не е ли смешно, – повдигна рамене Атанас, – рекламодателите ни учат, как новите продукти ще запълнят нашата празнота. Това усещане трае много кратко и не може да ни задоволи в дългосрочен план.

– Така си е, – потвърди Валери. – Когато си купим нещо ново, скоро след това се появява нов продукт и ние сме неудовлетворени.

– Бързото темпо на консуматорство и планините от боклуци, които ги следват имат своя глобален ефект, – смръщи вежди Стоян. – Милиарди продукти се продават в пластмасови опаковки. В държави, където няма грижа за отпадъците, хората ги изгорят, изхвърлят ги във водните басейни или живеят с тях.

– И резултата е налице, – въздъхна дълбоко Крум. – Само да завали и всичко се наводнява, поради голяма част от боклука, които идва от реката. Освен това след наводнения хората почват да боледуват по-често, поради паразити, които са се развили в отпадъците, попаднали в реката.

– Можем ли тогава да развием нулев остатък от боклука? – попита Стоян.

– Можем ако разберем, – Атанас се приготви да свива пръстите на лявата си ръка, – че придобивките ви не определят вашата стойност. Само Бог може да направи това. Когато изхвърляме различни неща, те не изчезват. Натрупаните боклуци в природата напомнят дълго време след като сме ги забравили. И най-важното, поставете си ограничения. Не следвайте съветите на рекламите, които твърдят, че следващият продукт е най-доброто, което трябва да притежавате.

– Добре казано, – наведе глава Крум. – Заслужава си човек да се замисли над това.

Мирослав клатеше недоволно глава:

– Предаваме Господа, а се наричаме християни.

– Как го предаваме? – сбърчи вежди Нено.

– Отдаваме сърцата си на пари и материални придобивки. Имаме егоистични стремежи. Всичко друго освен Него, – фучеше яростно Мирослав.

Това си бе така и Нено само вдигна безпомощно рамене.

– Предаваме Го, като прекарваме повече време в интернет, отколкото в молитва, – размахваше разгорещено ръце Мирослав. – Четем всичко друго, но не и Библията или ако я четем, вършим това формално, без да вникваме в нея.

Думите му се забиваха като големи гвоздеи в съзнанието на приятелят му.

– И аз не съм по-добър, – повиши тон Мирослав. – Върша същото и се окайвам.

– Може би трябва да изповядаме и отхвърлим това предателство, – съкрушено каза Нено.

– Бихме ли имали смелост, да Го молим да ни очисти от това? – с болка извика Мирослав.

– Какво ни пречи? Той не би ни отхвърлил, – Нено погледна окуражаващо отчаяния си приятел.

Мирослав разроши косата си с ръце. Той целият бе напрегнат.

– Можем да поискаме, да живеем живот в любов, честност и почтеност, – предложи Нено.

– А ще можем ли? – погледна го с укор Мирослав.

– Без Негова помощ никога, – отговори Нено.

– Да, с Господа можем, – въздъхна Мирослав.

Стойко бе угрижен. Бе имал тежък разговор със сина си.

Не пряко, но сякаш бе му заявил:

– Дай ми апартамента, вилата и колата! За какво са ти? Ти вече си стар, за какво ти е всичко това?

Стойко бе споделил с приятелят си Благой болката си.

– По същият начин човечеството е отхвърлило Господа, – поклати загрижено глава Благой.

– Така си е, – съгласи се Стойко, – искаме да получим сътвореното, но без Твореца.

– На нас не ни пука дали имаме взаимоотношения с Бог, – намръщи се Благой, – просто предпочитаме да имаме това, което има Той.

Стойко само въздъхна тежко:

– Забравяме, че не Божите придобивки, а самият Господ е Този, който задоволява копнежите на сърцата ни.

Благой тъжно се усмихна и добави:

– Докато не разберем това, ние ще живеем, търсейки всичко, освен Бог, в невъзможното издирване на щастието.

Те бяха добри приятели, но ги сполетя една и съща участ.

Благой напълно разбираше как се чувства Стойко. Преди две години дъщеря му имаше подобни претенции спрямо къщата и земята, която той имаше на село.

Борко чоплеше смартфона си и на това, което му говореше баща му отговаряше неангажирано :

– Хмм …..Да, да ……така е.

Баща му тресна книгата, която държеше, върху масата и повиши глас:

– Ти изобщо слушаш ли ме, какво ти говоря?

Борко вдигна стреснато глава и смутено погледна баща си:

– Слушам те, – гласът на момчето прозвуча глухо.

– Ти ме чуваш, че нещо бърборя, но изобщо не ме слушаш, – гневно отвърна баща му.

– И каква е разликата? – повдигна рамене Борко.

– Чуването е способност да възприемаш звуци, а слушането е да им обърнеш внимание, – наблегна баща му.

– Но аз много добре чувам какво ми казваш, – възрази Борко.

– Чуваш ме, но не реагираш на предупрежденията ми, – възкликна баща му, – а това може да завърши зле за теб.

– Е, добре де, – нервно реагира Борко и отмести погледа си от смартфона. – Разбирам какво имаш предвид.

След което веднага се върна към електронната си придобивка, където му бе цъкнал негов приятел.

В стаята влезе майката на Борко и каза:

– Ще ходя до магазина. Борко, ако искаш мога да ти купя сладолед.

Момчето веднага скочи и забрави за електронната си джаджа:

– Сладолед ли каза? Да, искам!

– Не, няма да ти купя, – поклати глава майка му. – Просто исках да покажа на баща ти, как може да привлече вниманието ти.

Борко започна да премята смартфона си от едната в другата ръка.

Разбираше, че е сбъркал, но не знаеше как да се измъкне от създалата се ситуация.

– Когато се фокусираш върху нещо, което те поглъща целия, ти не обръщаш внимание на това, което ти се казва, – започна назидателно баща му. – Първо, можеш да не разбереш нещо много по-важно за теб. Второ това е неуважение.

– Вие сте ми родители и аз ви почитам, – бързо реагира Борко.

– Това, че реагираш пасивно на забележките ни, говори, че ни пренебрегваш и подценяваш съветите ни.

– Не е така, – Борко наведе глава. – Глупаво постъпвам, като обръщам внимание на безбройните съблазнителни изненади, които ми сервира телефона. Простете ми. ……

Очите на Борко се напълниха с сълзи.

– Ще се постарая да следя за какво ме предупреждавате, – обеща Борко. – Знам, че съветите ви не са отправени към мен с цел да ме отделите от любимите занимания. Разбирам и осъзнавам, че желаете най-доброто за мен.

Майка му го прегърна, а баща му само го потупа по рамото.

Дени и Габи имаха една мечта. Искаха да си купят лодка и да плават с нея в открито море.

Накрая се решиха:

– Ще продадем всичко, което притежаваме и ще си я купим.

И те го направиха. Оглеждаха дълго придобивката си и още не можеха да повярват, че са се решили на това. Голяма бе радостта им.

Плаваха няколко седмици, но една ранна утрин лодката и удари нещо под водата. Проби се. В нея нахлу вода и скоро екипирани със спасителни пояси, двамата трябваше да напуснат, голямата си мечта. Малко по-късно наблюдаваха как лодката се преобърна и изчезна във дълбините.

– Всичко, за което съм работила, което притежавах от дете, донесох със себе си, – извика отчаяно Габи. – Просто потъна и нищо не мога да направя.

След трагичната катастрофа на лодката си двамата изпитаха болезнената реалност на временните неща.

– Виж, – започна да я успокоява Дени, – Можем да се разболеем, още не започнали месеца можем да се окажем на червено. С годините намаляват зрението, слуха и паметта ни, но ние имаме нещо по-ценно – Исус.

Габи го погледна тъжно.

– Нали Той обеща, – въпреки безизходицата Дени продължи, „Недейте си събира съкровища на земята, гдето молец и ръжда ги изяжда, и гдето крадци подкопават и крадат. Но събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат“. Исус ни обеща трайно съкровище на небето, където няма кражба, загуба или разпад.

– Да, – съгласи се Габи, – Исус отиде на кръст, така че самото Небе да бъде нашето вечно съкровище, дар, който никакъв банкрут, развод или ракова клетка не могат да ни го вземат.

И така, когато трагичните катастрофи в животът ни напомня, че всичко е временно, насочете погледа си към Исус, нашето трайно и вечно богатство.