Никола посети една наскоро нашумяла изложба на картини. Тя бе твърде голяма.

Приятелят му Максим, който го придружаваше го попита:

– За какво би си мислил, ако ти предложа да си представиш произведение на изкуството, което още не е започнато?

– Празно платно, – отговори Никола без да се замисля.

– Мисля, че може да се види и по друг начин, – усмихна се загадъчно Максим.

– Как? – повдигна рамене Никола.

– Изкуството вече съществува и работата на художниците е просто да го разкрият, – обясни Максим.

– Може и така да се погледне, – уклончиво се съгласи Никола.

– Ръчна работа, понякога превеждана като „изработка“ или „шедьовър“. Тя произхожда от гръцката дума poiēma, от където идва в нашия език така наречената поезия, – поясни Максим.

– Не разбирам, това каква връзка има с това, за което говорим до сега?

– Бог ни е създал като произведения на изкуството, – продължи да уточнява мислите си Максим, – но поради греховете и престъпленията ние сме замъглени. За това Божествения художник трябва да ни разкрие.

– Да, – възкликна Никола, – как не се сетих? Бог ни възстановява. Ние сме Неговите шедьоври.

– Така е, – съгласи се Максим. – Божественият Художник работи, за да желаем, да действаме и да изпълним Неговото добро намерение.

– Ясно ми е вече, – плесна с ръце Никола. – Бог работи във нас, за да разкрие Своите шедьоври.

Жега. Едва се дишаше. Лицата на Крум, Петър и Йосиф бяха потънали в пот, но това не пречеше на разговора им.

Споделяха мислите си, без да се интересуват какво става около тях или каква е температурата в момента.

– Още в началото Бог е учил човека, – отбеляза Петър.

– Така си е, – съгласи се веднага Крум. – Адам знаеше какви са неговите граници, какво е приемливо за Бог и какво не.

Изведнъж Йосиф плесна с ръце и попита:

– Представяте ли си какъв хаос би настъпил ако една многолентова магистрала няма отбелязана маркировка?

– Злополуките и объркването щяха да бъдат безбройни, – отговори Крум.

– За това никой не се оплаква, нито мърмори срещу маркировките, – поясни Петър. – Водачите знаят, че така обозначените граници съществуват за тяхна полза и безопасност.

– Вижте съучениците ни, другите младежи, а и малко по-възрастните, – подчерта дебело Крум. – Те живеят според според собствените си морални кодекси и се противопоставят на ограниченията, поставени от Бог.

– В резултат на това нямаме мир и сигурност, – поклати глава Йосиф.

– Някои смятат, че моралните норми ни спъват, – сви вежди Петър, – но те всъщност ни освобождават.

– Ако преброим престъпленията, разводите, абортите и самоубийствата, …., – махна с ръка Крум, – ще установим, че е опасно да се живее извън Божите граници.

– Щом Той ги е дал, трябва да стоим в тях, – заключи Йосиф.

Бобчо знаеше, че не трябваше да ги дъвче. Постоянно го хокаха за това. Дори го перваха по носа и гърба.

Но кучето си е куче. Когато реши нещо да предприема, измисляше поредната хитра стратегия.

Бобчо забеляза малко настрани обувка без надзор. То небрежно я захапваше и бавно продължаваше към вратата, очаквайки безпрепятствено да се измъкне през нея навън, а после …

Бавно и тихо вървеше в посока, където щеше да си ръфне сладко. Никой не го виждаше, но то и не бързаше.

Успя и весело замаха с опашка.

За беда Сара видя радостната реакция и се досети какво е станало.

Погледна към обувките на майка си и откри, че едната я няма.

Тогава тя повиши тон:

– Мамо, Бобчо току що бавно изкара едната ти обувка през вратата навън.

Какво последва, сами може да се досетите.

Странното е, че и ние понякога си мислим, че можем незабелязано да минем с греха си и Бог няма да забележи.

Какво толкова, не е кой знае какво?!

Като кучето знаем, че тези избори не са угодни на Бога, но продължаваме да се промъкваме тихо, надявайки се да ни се размине. Дори понякога можем да се преструваме, че нищо не се е случило.

Не е нужно да се опитваме да загърбим греха си и да се надяваме, че никой не го е забелязал.

Когато си признаем грешният избор, можем при Бога да намерим свобода от вината и ще се отървем от срама спотайващ се в тайния ни грях.

„Който крие престъпленията си няма да успее, а който ги изповяда и оставя ще намери милост“.

Милена бе поканена от приятеля си Драгой на вечеря в близкия ресторант, но там възмутена от кавалера си избяга.

И защо се случи всичко това?

Когато дойде сервитьорът, той им предложи:

– Ако желаете може да се прибави допълнително сирене към ордьовъра, но трябва да доплатите за него по три лева.

– Не благодаря, ще се въздържа от това сирене, прекалено е скъпо, – отговори Драгой.

Милена бе поразена от дребнавостта му.

А кавалера ѝ, без да усети настроението ѝ, продължи да коментира случая по следния начин:

– Животът стана твърде скъп …

Милена не искаше да слуша повече финансовите му оплаквания. За това тайно плати сметката и на двамата, а след това под предлог, че отива до тоалетната, бързо се изниза от ресторанта.

Когато Милена сподели с приятелката си Ема за инцидента, тя се опита да я успокои:

– Да откажеш да платиш допълнително сирене, не е престъпление. Освен това той е напълно прав, че животът наистина поскъпна. Може би наистина не е трябвало да повдигате темата за парите на срещата, но ако просто е бил притеснен и не е знаел за какво да говори?

– Е, добре …., въздъхна Милена, – ще му дам още един шанс.

Когато по-късно Драгой я попита:

– Защо избяга от ресторанта?

И тя сподели причината за изчезването си, Драгой се засмя и обеща:

– Ще внимавам повече да не разочаровам дамата си.

Насрочиха си нова среща.

Надявам се тя да е много по-романтична от първата.

Работата на Катя бе да разнася поръчки по домовете. Това бе доста отговорно и тя съвестно го вършеше.

Обикновено обядваше в някой ресторант или заведение, което ѝ бе по път.

Днес, когато паркираше край добре познат ресторант за нея, тя забеляза мъж. Той бе седнал на една маса и бе заровил ръце в главата си. Тя веднага усети неговата безнадежност.

Катя го приближи и двамата започнаха разговор.

– Казвам се Том, – каза мъжът. – Аз съм един жалък и нещастен бездомник. Днес искам да свърши всичко. Ще сложа край на живота си.

Катя го погледна и заяви:

– Днес не е денят.

– Улицата не ми прости, – оплака се мъжът. – Имам счупена ключица и смазани ребра. Страдам и от някои заболявания. На кого съм нужен такъв?

– Защо преди да стигнете до това положение, не си потърсихте работа? – попита го Катя.

– Извърших много престъпления, лежах съм в затвора и никой не иска да ме наеме. Остана ми само да крада или да прося.

Собственика на ресторанта бе наблизо, чу разговора на двамата и се намеси:

– Том искаш ли да работиш при мен в ресторанта?

– Наистина ли ….., – очите на Том се насълзиха.

И скоро бездомникът започна работа в ресторанта.

Собственикът на ресторанта едва ли можеше да предположи, че благодеянието му ще се окаже много по-голямо благословение за самия него.