Съществуват две групи учени. Едни твърдят, че това число е добре известно, а други отричат това.

Интересното е, че и едните, и другите са прави. Как да се премахне логическото противоречие.

Ваш ред е да мислите и разсъждавате. Дайте някакво предложение относно това, защо се получава това противоречие?

Е, ако някой смята, че това е твърде философско разсъждение, може направо да прочете отговора.

Отговор: Този спор е между практиците и теоретиците в областта на математиката. Едните знаят, че даденото число може да се получи, а другите са уверени, че колкото и време да мине, е невъзможно да се изчислят всички цифри след десетичната запетая.

Румен купи голяма бонбониера, най-красивата и най-скъпата, за прощален подарък. Взе и огромен яркочервен букет. Така натоварен, се върна в хотела и поръча на портиера:

– Незабавно изпратете всичко това в стаята на госпожица Даниела Тодорова.

Портиерът му отвърна:

– Моля да ме извините, господине, но госпожицата е вече в залата за закуска.

Румен се уплаши да не би новата среща да развали хубавите спомени от времето, когато бяха заедно. Но накрая се реши и с бонбониерата, и цветята в ръце влязъл в залата за закуска.

Откри я бързо, тя седеше с гръб към него. Усети как го обзема вълнение. Плахо пристъпи към нея и бързо положи бонбониерата и цветята на масата:

– Това е за вас.

Тя се стресна и пламна. За пръв път в живота си получаваше цветя. Е, имаше един, но той ламтеше за наследството ѝ. Беше ѝ изпратил няколко невзрачни рози с надеждата да се съюзи с нея. А ето сега при нея бе дошъл човек, който ѝ носеше цветя

– Нима ги заслужавам? Те са твърде… красиви за мен.

Но въпреки всичко го погледна с благодарност. Даниела се изчерви. В този миг изглеждаше почти красива.

– Няма ли да седнете? – смутено го покани Даниела.

– Значи наистина заминавате? – попита Румен и в гласа му неволно трепна искрено съжаление.

– Да, – отвърна тя и сведе глава.

Това „да“ бе лишено от радост, но и от печал, от надежда, но и от разочарование. Прозвуча кротко, без всякакъв по-особен оттенък.

В желанието си да ѝ услужи Румен попита:

– Изпратихте ли телеграма на своите роднини, че пристигате?

– Не, това само може да ги уплаши, – въздъхна Даниела. – От много години не съм им писала.

– Но нали те са ваши близки родственици? – продължи да я разпитва Румен.

– Не, съвсем не. Имам нещо като племенница, дъщеря на моя покойна доведена сестра.  Мъжа ѝ изобщо не го познавам. Те имат малко селско имение с пчелин. Там за мен има една стая, където мога да остана, колкото искам.

– Но какво ще правите в това затънтено селце? – попита Румен.

– Не зная, – отвърна тя като сведе очи надолу.

Румен си спомнил за своя непостоянен и бездомен живот. Положението, в което Даниела бе изпаднала, му напомни за самия него.

– Не е хубаво да се живее при роднини, – извика той, – човек никога не се чувства добре при тях! И освен това вече не сте принудена да се погребвате в подобен пущинак, нали сега имате пари!

Тя го погледна признателно и в същото време печално.

– Да, – въздъхна Даниела, – но се страхувам да остана сама. Какво друго мога да направя?…

Погледна го със сините си очи, сякаш очакваше от него съвет. Румен си спомни вчерашните си разсъждения и внезапно го обзе една мисъл. Изведнъж желанието му се изтръгна от устата му.

– По-добре останете тук, – каза той. И без да иска, тихо добави – Останете при мен.

Тя се сепна и се взря в него. Думите се изтръгнаха от него, без предварително да ги обмисли. Едва по нейната силна руменина разбра какво бе казал и веднага се уплаши, че тя би могла да го разбере неправилно. И за да не си помисли нещо обидно, Румен побърза да добави:

– Исках да кажа ….. като моя жена.

Тя бе поразена. Устните ѝ трепнаха. Внезапно скочи и избяга от залата.

Това бе най-страшният миг в живота на Румен. Той мислеше, че с думите си бе унизил и оскърбил най-добрия човек, единственото създание, което бе изпитало доверие към него!

– Как посмях, – започна да се окайва Румен, – такъв некрасив и смачкан човек, жалък търгаш, да предлагам такова нещо на това благородно и нежно създание! Навярно избяга от мен с отвращение. Така ми се пада. Най-после разбрах какъв съм, получих презрението, което заслужавам.

Но тя отново се появи на вратата с разплакани очи. Беше много развълнувана. Приближи до масата и преди да седне леко въздъхна.

– Извинете, че така ….. глупаво избягах. Но страшно се изплаших … как можахте? Та вие не ме познавате… изобщо не ме познавате…

Румен осъзна, че в душата ѝ няма гняв, а само страх. Също като него се бе уплашила от внезапното му предложение. Дълго време никой от тях нямаше смелост да каже нещо на другия, дори нямаха кураж да се погледнат.

Но тя не отпътува тази сутрин. През целия ден бяха заедно.

След три дни той повтори своето предложение, а след два месеца се ожениха.

Невероятна любовна история в района на Перм. 60-годишният Атанасий се оженил за Марта, която вече е на повече от сто години. Разликата във възрастта от 40 години, съвсем не изплашила Марта.

Когато узаконили отношенията си, хората около тях били потресени и започнали да търсят сметкаджийски причини. Имало слухове за баснословна зестра. Но нищо не се намерило. Тези хора нямали роднини или имущество.

Тази новина само на пръв поглед може да изглежда забавна. В крайна сметка „Горчиво!“ викали не многото им деца или внуци, а сътрудниците на дом за възрастни хора с увреждания.

Погребвайки мъжа и децата си Марта Плотникова останала съвсем сама. И попаднала в интерната, достигайки 100 години. А Атанасий Харин никога не е имал семейство. Той е сляп по рождение и целия си живот е прекарал в интерната.

В този дом за възрастни инвалиди двамата се срещнали преди 11 години и чак сега  Атанасий Николаевич се решил да направи предложение на Марта.

Иванов беше морски инженер корабостроител. Дълго бе работил в едно учреждение.

Веднъж той се оплака на свой приятел:

– Там има такива раздори и кавги, че и аз не знам какво да правя.

Приятелят му го посъветва:

– Защо не въведеш молитва преди да започнете работа?

– Не знам дали другите ще се съгласят, но мога и да опитам.

Иванов предложи идеята на приятеля си и странно, но във фирмата се съгласиха с предложението му.

И резултатите не закъсняха.

По-късно, когато отново се срещна с приятеля си сподели:

– Не само аз се успокоих, но всички край мен станаха по-кротки.

Един свещеник казваше: „Придобий мирен дух и всички край теб ще се спасят“.

Забележете, че мир и смирение имат един и същи корен и това съвсем не е случайно.

В църквата нямаше много хора. Но и селцето не бе голямо. Повечето в неделния ден бяха на полето и съвсем бяха забравили за спасението на душите си.

Пасторът на църквата бе ревностен служител на Бога и въпреки закоравелите души на хората, той се молеше за тяхното спасение.

Откакто бе дошъл, се прибавиха още десетина души към вярващите, но пасторът не бе удовлетворен, той знаеше, че Бог иска всички да се покаят.

Един неделен ден пасторът застана на амвона, усмихна се на присъстващите и каза кротко:

– Днес има ли някой специално желание за тема на днешната проповед.

Това бе необичайно предложение и присъстващите малко е стъписаха. Но неведоми са пътищата Господни.

Отзад се надигна Макс. Той отскоро бе дошъл в селото, но помагаше на всеки, който имаше нужда.

Поправяше покриви. Събираше дърва в гората за някоя старица. Грижеше се за някой болен възрастен човек, когато нямаше никой край него.

Всички знаеха, че където има нужда, там беше и Макс.

– Не знам дали ще се съгласите с мен, – Макс  леко се изкашля, за да прочисти гърлото си, – но бих искал да се помолим,  в тази църква да има повече усмихнати лица.

Повечето от хората го погледнаха с недоумение, те не разбираха какво точно иска да им каже той. Но Макс продължи съвсем невъзмутимо:

– Струва ми се, че повече хора ще искат да влязат в Небесното царство, ако то не прилича на тази църква.

На много от лица се появи усмивка. Макас бе казал истината и хората я бяха приели с отворени сърца.