Мишо вървеше с Луко. Двамата тихо разговаряха.

– Нека поговорим откровено за нашите телефони, – предложи Луко.

– Телефоните ни са страхотни …, – подзе възторжено Мишо.

– Е, не чак толкова, – намръщи се Луко. – Те ни отдалечават от мястото, където сме. Все едно ни няма там.

– Как ни няма? – попита изненадано Мишо.

– Много просто, – повдигна рамене Луко. – Нечий телефон ще иззвъни и той ще го провери, за да види кой се е обадил, или ще отговори на имейл или текстово съобщение – само за момент. Изведнъж той излизат от стаята. Може да си мислиш, че е там, но всъщност не е.

– Вярно е, – съгласи се Михо, – не мога да правя две неща едновременно. Например да слушам човек и да пиша на друг. Или да си чета съобщенията и да се преструвам, че слушам някой.

– Трудно е да бъдеш едновременно на две места, – поклати глава Луко.

Двамата повървяха без да кажат дума.

– Знаеш ли по време на Великият пост бях решил да оставя телефона си, – сподели Луко.

– Какво четиридесет дни без телефон? – плесна се по челото Михо. – Бъди реалист.

– Не успях, – призна си Луко. – Никога не си поставяй духовни предизвикателства, които не можеш да посрещнеш.

– Виж, може да го оставиш за няколко часа, – въздъхна Михо. – Сложи го в някое чекмедже и го потърси да речем след 4-5 часа.

– Веднъж, – Луко леко се усмихна, – се скарах на телефона си. Казах му:“Кой командва тук? Ти си моя телефон, а не твой служител. Не съм длъжен да отговарям на всяко обаждане. Така не може“.

Михо загадъчно се усмихна и си спомни:

– Исус беше с учениците си и забеляза смокинята, която нямаше плод. Той не размаха пръст срещу нея, а сякаш искаше да каже на учениците си: „Не искате да сте продуктивни?“ тогава, Той прокле дървото и то изсъхна.

– Предназначени сме да се освободим от това, което не дава плод в самите нас, – започна да разсъждава Луко. – Трябва се изправим срещу тях и да ги унищожим, както Исус направи със смоковницата.

– Това трябва да направя с моя телефон, – развихри се Михо.

– Не, – спря го Луко, – по-добре го направи свой съюзник във вярата. Поискай от Господа да ти покаже нещата в живота, които ти пречат да даваш плод и тогава действай.

Времето ли бе се развалило или нещо лошо витаеше във въздуха не знам, но Тодор бе сериозно притеснен.

Мони го видя, приближи се до него и го попита:

– Забрави ли какво си говорихме преди два дни?

Тодор повдигна глава и го погледна, сякаш се събуждаше от сън. След което тръсна глава и въпросително повдигна вежди.

– Спокойствието не зависи от обстоятелствата, – въздъхна дълбоко Мони. – Ако зависеше, ти отваряш врата за безпокойството и страха.

– Лесно е да се каже, – усмихна се тъжно Тодор.

– Бог е по-голям от предизвикателствата, за това се успокой и престани да се тревожиш, – посъветва го Мони.

– Да, но те ….

– Твоят мир не зависи от хората, защото те не са постоянни, – плесна с ръце Мони.

Тодор само повдигна рамене.

– Спокойствието ти не зависи от правителството, защото то рано или късно се сменя, – продължи настъпателно Мони. – Дори и да имаш мирен дом, децата и съжителстващите с теб понякога причиняват тревоги …

Тодор само свъси вежди, сложи ръце на кръста и зачака:

– Дълготрайният мир зависи само от Бог, – възторжено възкликна Мони. – С Исус Христос, който живее в теб, можеш да поемеш контрола над мислите си, преди те да започнат да те контролират. Отпусни се. Безпокойството е излишно, когато Бог е близо.

„Духът, който живее във вас, е по-велик от духа, който живее в света“.

Михаил се терзаеше. Той бе влязъл в извънбрачна връзка с девойка, а съвестта го изобличаваше мощно.

Един ден Михаил не издържа и отиде при пастира на църквата, която посещаваше.

Той призна пред него:

– Искам да живея правилно, според Писанието, но сърцето ми настойчиво ме дърпа в друга посока.

След като разказа случая си, Михаил млъкна, очаквайки да чуе недвусмислено осъждане на греха си.

Пастирът също мълча известно време.

– Завиждам ти, – каза накрая той.

Михаил се обърка:

– Как трябваше да разбирам думите ви? – попита той.

Пастирът започна да обяснява:

– В живота има много стълби, на всеки човек е дадена негова собствена. Стълбите представляват житейски предизвикателства и трудни избори. Предизвикателствата, пред които сме изправени, са стълби, които ни отвеждат до по-големи висоти. Колкото по-трудна е задачата, толкова по-висока е стълбата.

Михаил мълчеше и само поклащаше глава от време на време, а пастирът продължаваше да разяснява:

– Бог ти е дал това трудно изпитание, защото вярва, че можете да го преодолееш. Той ти е дал способност да го направиш. Само на много силни хора се дава такава трудна стълба. Сега разбираш ли защо ти завиждам?

Пастирът не укори Михаил, но напълно промени възприятието му за ситуацията, в която се намираше.

Михаил вече не беше грешна жертва на обстоятелства, които е извън неговия контрол, а по-скоро бе благословен с чудесната възможност да се изкачи по духовната стълба, чиито горни стъпала бяха по-високи от тези на повечето хора.

Неговото изпитание не бе източник на срам и страдание, а знак на специално доверие и благоволение от страна на Бога.

Нели бе за първи път на зъболекар. Щом чук бръмченето на бормашината, тя скочи бързо от стола.

Зъболекарят я подкани:

– Хайде, Нели, ела! Няма нищо страшно.

Малкото момиченце уплашено клатеше глава и отказваше да се върне:

– Не, няма да дойда …

Зъболекарят само се усмихна и се обърна към бащата на Нели:

– Моля ви, елате и седнете на зъболекарския стол.

Бащата се съгласи, защото мислеше, че по този начин ще помогне на дъщеря си да се престраши.

Тогава зъболекарят се обърна към момиченцето и каза:

– Сега се качи и седни в скута на татко.

Докато баща ѝ я гушкаше, Нели се отпусна напълно и зъболекарят можеше да продължи работата си.

В живота има много неизбежни предизвикателства и изпитания и ще трябва да преминем през болка и страдание, но в Божите успокояващи ръце ние ще можем да понесем нашите кризи и обстоятелства.

Така ще Му позволим да укрепи нашата вяра, докато растем.

Дочо от няколко години не бе си вземал отпуска и това лято реши:

– Ще си почина малко. Като ходя, ще си пея. Ще ловя риба. Мълчейки и мислейки ще преосмислям живота си.

Той си обеща:

– Не бива да запълвам времето си с много неща за правене, нито да се срещам с познати. Ще се отдалеча от безкрайни разговори с тези, които срещна.

Бе решил да остане сам, по-дълго насаме с Господа.

Компютърът бе изключен. Факса също, а мобилния телефон бе захвърлен някъде в тревата.

Внимаваше да не ускорява темпото, а напротив да го забавя и да преосмисля добре нещата.

Така той откри за себе си какво наистина има значение в живота му.

– Нима трябва да чакам, лекарят да ми каже, че ми остават шест месеца живот и тогава ….? – Дочо махна с ръка. – Много преди трагичното да се превърне в реалност, трябва да пусна корени дълбоко в онези неща, които наистина имат значение.

Беше сам. Вървеше бавно. Гледаше пясъка и се връщаше назад в миналото си. Той отново преживяваше това, което бе направил.

– Смятах всяка нова зора за дар от Бога. Идеална възможност да преработя приоритетите си и да преосмисля мотивите си, но сега осъзнавам, че времето прекарано в тишина, насаме с Господа, ме е подготвяло за неизбежните предизвикателства идващи от недоброжелателния век, в който живея.

Не отлагай! Забави темпото! Седни и бъди тих!

Тогава ще осъзнаеш неща, които може би си пропуснал, а вероятно и други, които можеш да направиш през оставащото ти време на земята.