Двама мъже приближаваха дома на Павел. В един от двата силуета той разпозна своя стар приятел Михаил. Нещо трепна в Павел и буйно заигра в сърцето му. Върнаха се стари спомени, преживени със стария му приятел.

Павел не доизчака да стигнат до портата му, а тръгна да ги посреща по пътя. Когато се срещнаха, Павел прегърна Михаил и извика:

– Къде изчезна? Знаеш ли от колко отдавна не съм те виждал?

– Ако не ме пуснеш от мечешката си прегръдка, ще ме смачкаш и това ще бъде последния път, когато си ме видял, –  пошегува се Михаил.

Павел се смути и махна с ръка към дома си:

– Заповядайте! Извинете, но дълго време не бях го виждал и ….. –  Павел се опита да се оправдае пред непознатия.

– Добре си поработил, – засмя се Михаил като огледа дома и градината на Павел, – гордея се със теб.

Павел се канеше да изкаже благодарността си към човека, който му бе помогнал, но Михаил го спря:

– Моите съвети, не биха могли да сътворят всичко това, ако ти не бе почнал да действаш. Преди всичките тези години ти премина през отчаянието, издигна се над изкушението и преодоля чуждите атаки. Трудеше се с песен в сърцето и усмивка на лицето, а тогава съвсем не ти беше до песни, нито до усмивки.

Михаил се обърна към младия мъж, който дойде с него:

– Павел познава несигурността и трудностите, през които ти сега преминаваш. Премина през огън и бури, но сега е съвсем друг. Днес с теб виждаме плодовете от справедливата му награда, които се дължат на неговата принципност и трудолюбие.

Михаил се загледа в единия край на двора.

– Виждаш ли онази девойка под дървото? – попита Михаил младежа до себе си. – Това е Мария. Тя се грижи за възрастни хора и болни деца. Мария не е единствената тук, която прави това. Много млади хора вдъхновени от Павел и съпругата му са последвали примера му. Сега те се грижат за стотина възрастни хора и още толкова деца в къщата, която Павел е построил специално за тях.

Младежът гледаше с отворени очи.

– Мъката и болката на другите е много по-голяма от нашите сътресения и незгоди в живота, – каза Михаил. – Ако човек помогне и подаде ръка на нуждаещите се, ще получи много повече, отколкото е очаквал – приятели, благодарност, много любов……

Михаил остави Павел да разкаже на младежа, през какво е преминал и как е стигнал до тук, а той се отправи към момичетата, които заедно с Мария побутваха няколко инвалидни колички.

Един от номерата на повечето от жените е, че уж не забелязват впечатлението, което правят на другите. Една от тях бе Надя. Тя имаше много „номера“, но накрая човек започва несъзнателно да вярва в нейната естественост и непосредственост.

Надя успяваше да внуши на всеки необходимите мисли, така че да постигне, това, което си е наумила. Гласът ѝ беше хипнотизиращ. Тя говореше уверено и убедително. Думите ѝ се лееха като ручей.

Отгоре на всичко пееше много хубаво. Когато я молеха да изпее нещо, казваше:

– Гласът ми не е нещо особено, но пея от сърце.

Почти нямаше песен, чийто думи да не знаеше. Когато се мъчеха да си спомнят за някой позабравен текст, все тя се сещаше.

Характерно за Надя бе, че обичаше да прави обобщения:

– Жените със сведени клепачи са потайни. Те са като лампа с подрязан фитил. Ако те погледнат, карат душата ти от вътре да пламне.

За друга подигравателно ще подхвърли:

– Ниска е като храст, но има още много под земята.

Ако разговаряше с такава жена казваше:

– Не я гледайте, че е такава мъничка! Такива лесно се носят. Те най-добре оценява мъжките прегръдки.

Един път казваше едно, друг път друго, но хората я оправдаваха помежду си:

– Няма значение, че това, което казва може да не е вярно, по-важното е хората да са щастливи. Пък и някои истини могат да ти вгорчат живота.

За личния ѝ живот никой нищо не знаеше. Хората охотно споделяха своите мъки и терзания с нея, но за своя живот тя не говореше.

Край нея бе винаги шумно и весело. Доброто ѝ настроение се предаваше на околните, а смехът ѝ бе заразителен. В нейно присъствие животът ставаше по-лек, за това навсякъде бе желан гост.

Лесно се сприятеляваше, намираше теми за разговор със всеки. Винаги вървеше усмихната  и човек не можеше да не ѝ отговори със същото.

Накратко казано Надя беше пълна с живот.

Даниела най-накрая изпита облекчение. Нямаше повече да я измъчват с игли, тръбички, катетри и медикаменти. Усети освобождение от тялото си.

Край нея се движеха хора в бели престилки, които се мъчеха да я спасят през последните седем часа. Тя бяха тъжни, защото я бяха изпуснали.

Даниела извика:

– Благодаря ви ,мили хора, за грижите, които положихте за моето тяло. не се обезкуражавайте …… – но никой не я чу.

Тя долови светлина. Стените на болницата се разтвориха. Светлината стана още по-ярка. Даниела долови музика, лека и нежна.

И изведнъж Го видя. Това бе Исус. Той ѝ се усмихваше.

Изведнъж тя си спомни, че на земята оставят трима, които са ѝ много близки. Съпругът ѝ – вечно зает, но педантичен и строг човек, Мира – непокорната ѝ дъщеря, която вечно се забъркваше в неприятни истории и Ники – плахият младеж, който не смееше да погледне никой в очите.

– Те ще бъдат ли добре? – попита Даниела, но странно устните ѝ изобщо не се помръднаха.

Исус само кимна.

– Ела с Мен, Аз ще се грижа за тях.

Даниела протегна ръце и усети топлата прегръдка на Пастира. Радост и възторг я обля  в пълна мярка.

Даниела беше щастлива. Тя щеше да пребъдва в дома Господен много дни ….

Изморени ли сте? Вие сте уморени, защото сте работили много. В края на деня, сте като износени части на машина и сте изчерпали цялата си енергия. Това е съвсем естествено Вие сте човешко същество.

Силата ви е ограничен. Божията сила е неограничена. Издръжливостта ви има край, но Божията е безкрайна. Вашата работоспособност е изчерпаем, затова вие сте изразходени докрай! Но Божията сила е неизчерпаема. Бог никога не се уморява.

Един от най-известните християни от 19 век е Хъдсън Тейлър. Той е бил мисионер в Китай, бил е духовен гигант и прекрасен човек. В старостта си, той загубил здравето си и станал много слаб. Тогава написал писмо до приятеля си, в което се казва следното: „Аз съм толкова слаб, че вече не мога да работя, да поучавам,  да чете Библията. Дори не мога да се моля. За това се оставам в ръцете на Бога, като малко дете с доверие. “

Понякога в живота започваш да се чувстваш толкова слаб, че дори не можеш да се молиш, да четеш Библията и да я изучаваш. Не ти стигат силите да работиш или да правиш каквото и да е. Какво правиш в такива моменти? Можеш да почиваш в прегръдката на Господа като малко дете и да Му се довериш.

Слабостта всъщност може да бъде нещо добро в живота ти, ако тя те кара да зависиш от Бога.

Това е парадокс, колкото повече си слаб и немощен, толкова повече ще зависиш от Бога. А колкото повече зависиш от Бога, толкова по-силен ставаш.

Само преди двадесет и четири часа всичко беше лесно и просто. Животът на Мая течеше без произшествия. Събитията следваха едно подир друго и тя не се замисляше много за нещата. Училище, колеж, университет. И оттам в област, която обичаше толкова много.

Преди осем месеца в живота и се бе появил Иван и макар да не ѝ бе направил официално предложение, въпросът дали ще се оженят, беше предрешен. Тя взимаше лесно решение, без да разсъждава за последиците.

Точно на трийсет и втория си рожден ден Мая получи това, за което мечтаеше – кариера, кауза и сродна душа. Но изведнъж всичко се промени.

Отговорността плашеше Мая повече, отколкото искаше да си признае.

Всичко се обърка, когато Филип дойде на събирането у тях. Той имаше стройно и атлетично тяло. Косата му беше буйна и гъста. Очите ми бяха шеговити и подкупващи, а усмивката цяло предизвикателство, на което никоя жена не можеше да устои.

Мая прекоси всекидневната и излезе на балкона. Това беше едно от любимите ѝ места. Отсреща непрекъснато се мяркаха хора. Тя стоя там дълго. Накрая се върна в стаята, която имаше климатик и затвори вратата.

Апартаментът бе обзаведен с някои оставени мебели от баща ѝ. Харесваше единствено старото кресло. Купила го бе от магазин за мебели втора употреба, когато беше в колежа.

Мая се грижеше за него като за домашен любимец. През годините креслото беше ремонтирано много пъти. От оригинала бе останало съвсем малко. Но за нея си оставаше същото кресло, в което потъваше през онези безгрижни дни, когато учеше в колежа. И сега се отпусна с благодарност в прегръдката му.

Мая знаеше, че Филип е в списъка на гостите, но се надяваше той да не се появи, а в същото време ѝ се искаше да дойде. Тя бе слушала много за неговите успехи, тайно си бе мечтала за среща с него.

Когато Филип влезе в трапезарията и момичешкото ѝ увлечение се завърна, тя отново се почувства неловко, както когато го видя за пръв път. Безгрижният и живот изведнъж се усложни. В съзнанието и се въртяха нови мисли, нови идеи и нови възможности за избор.

„Защо отидох в дома му вечерта след събирането?“ Тази мисъл я измъчваше непрекъснато.

От мига, в който влезе в къщата му, Мая не помисли за Иван. Чувствата ѝ към Филип бяха категорични, без съмнение и това я измъчваше. Не ѝ се бе случвало да изпита подобен прилив от емоции, дори когато за пръв път видя Иван.

Не трябваше да ходи при Филип, но като пристрастен наркоман, не можа да се откаже. Мая беше влюбена в Иван и щеше да стане негова съпруга.

„Това ли искам? Иван представляваше всичко, което уважавам в света. Защо да го зарязвам заради мъж, който е далече от мен в много отношения?“

Мая дълго мисли по този въпрос, но не можа да намери отговор. Не можеше да прецени добре, какво означава това нахлуване на друг мъж в живота ѝ.

„Винаги ли ще бъда толкова невярна и ще се впускам в случайни връзки всеки път, когато някой привлече погледа ми? И все пак Филип беше много по-различен от другите“.

Той бе голямата ѝ любов. Преди да разговаря с него и да го опознае по-отблизо, тя не се съмняваше в себе си.

Но имаше и друг, несъмнено по-важен въпрос, който не и даваше покой. Всеки път, когато се замислеше за това, страхът от отговора я караше да си го избие от главата.