Глобализацията е проникнала и в земята на изгряващото слънце. Сега жителите на Япония се обличат като европейци в дънки и тениски. Въпреки това уважението към традициите е в кръвта им.

Да разберем, че в Япония има празник е много просто. Хората се държат в съответствие с древни традиции. И това става по един и същи начин, както в столицата и в провинцията.

Към празниците японците се отнасят искрено като децата. Повечето от тях вярват, че ако спазват правилно обредите, това ще им донесе щастие.

Когато момиче навърши пълнолетие и купуват традиционно кимоно. За сравнение, много даже за сватба  не се готвят така, а взимат под наем облеклата. Момчетата се обличат в традиционни костюми.

Общинските власти се канят на всеки празник, на който се празнува за младеж или девойка, които навършват 20 години. Смята се, че така тези хора прекрачват прага на „зрелия живот“. Независимо от това, че между младежите е разпространено мнението за излишната сложност на традиционния етикет и церемония, към този празник се отнасят много сериозно.

Интересното е, че в Япония не се дават подаръци на общите празници, с изключение на Нова година. Хората се поздравяват помежду си, като изпращат картички. Но по-често те се събират на групи по интереси и отиват сред природата.

Денят бе облачен и студен. Това, че скоро си честитяха Баба  Марта, не помогна на хората да се почувстват по-добре. Всеки крачеше, задълбочен във всекидневните си проблеми и нищо не забелязва около себе си.

Навред угрижени и измъчени физиономии.

Мартина се качи в автобуса. Тя също имаше много грижи с порасналите си вече деца, но не се отчайваше лесно. Имаше борбен дух и не се предаваше.

Огледа апатичните и измъчени лица на хората в автобуса и затвори очи.

„Днес е празник, – помисли си тя, – но никой не го е еня за това. Нима това са потомците на онези българи, който воюваха за свободата си по време на турското робство“.

Спомените я върнаха назад, когато беше ученичка и на този празник на училищното тържество рецитираше. Без да се усети тя започна на глас да декламира:

„Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът……“

Гласът ѝ звучеше мощно и покоряващо.

Мартина дочу хлипане до себе си и отвори очи. До нея бе седнала възрастна жена:

– Бог да ви благослови, – каза тя, като изтриваше сълзите си от лицето.

Обадиха се и мъжки гласове:

– Забравихме, че сме българи!

– Днес е един от най-хубавите ни празници, а ние навели глави каро роби, тъпчем Родината си!

– Благодаря ви, че ни припомнихте, чии наследници сме, окаяни ний! В каква объркана държава живеем!

Заваляха поздравления и благодарности. Мартина стоеше смутена, в тази събудена като от сън тълпа от хора.

Те се усмихваха, а очите им блестяха от сълзи……

Наближи 1 март и в църквата започваха да се чуват спорове относно мартениците.

Петър и Иван бяха приятели, но това не им пречеше да спорят по някои въпроси особено, когато бяха на различно мнение. Случая с мартениците бе точно такъв.

– И ти ще ми твърдиш, – разпалено жестикулираше Иван, – че да носиш мартеница, в това няма нищо лошо?!

Петър изгледа разпаления си приятел и спокойно му обясни:

–  Ти знаеш моето мнение по въпроса, но това не е най-важното. За мен не е никакъв проблем да приема, че ти мислиш по друг начин. Аз уважавам и приемам това. Дори няма да правя опит да ти наложа собствено си мнение.

– Ако ти приемаш мартениците, ще приемеш и всичките им езически ритуали, – клокочеше като вулкан Иван.

– Мартениците ли са твоя истински враг? – Петър погледна сериозно в очите приятеля си. – Или твоята ревност като християнин се проявява само на празниците, подобни на този?

– Чуй ме  добре, – започна настъпателно Иван. – Истинските християни не носят мартеници, не сурвакат на Коледа, не пият алкохол, не ходят по дискотеки, слушат само християнска музика и имат само християнски приятели. Те не пропускат църковна служба, често и точно цитират Библията.

– Но това са само външни неща, – въздъхна Петър,  – които изместват фокуса от някои по-дълбоки и по-важни християнски ценности, като искрена загриженост за хората, преодоляване на собственото „аз“ в случай на конфликти, въздържане от клюкарство и злословие, отказ да използваме “удари под кръста” в самата църква. Можеш да изглеждаш външно образцов според твоите стандарти, но не осъзнаваш какво е вътрешното ти състояние.

– Замислял ли си се някога колко абсурдно изглеждат мартениците?

– Ако отхвърлиш традиция, която повечето спазват, без да влагат в нея нищо, как след това ще им свидетелстваш за Христос и своята вяра? Не си ли забелязал, колко често невярващите ни възприемат като чудаци? Те с такива като нас не искат да имат нищо общо.

– Но ние излизаме сред хората, – вече по-спокойно започна да говори Иван, – планираме тези си дейности. Раздаваме Библии, брошури и книги. Споделяме Благата вест със случайно срещнати хора.

– Знаеш ли на какво ми прилича всичко това? – засмя се Петър. – На внезапна атака от обграден замък. От вратата му излиза една шепа смелчаци, действат и отново се връщат обратно в крепостта. Не разбираш ли, че така се самоизолираме.

– И все пак ……, – Иван млъкна.

– Ако хората си слагат мартеници водени от езическо желание да получат чрез тях някакво благословение, добре ние ще се дистанцираме от тази им дейност, но ако смисъла е съвсем друг, нужно ли е да се конфронтираме с тях?

– Но това е езическо суеверие.

– Ако си сложа червен и бял конец от уважение към една българска традиция, която харесвам, с ясното съзнание, че това няма да ми донесе никаква полза. Но осъзная, че хората около мен правят същото водени от същите подбуди, аз не правя нищо противно на Бога.

– Но ти сигурен ли си, какво разбират те и защо наистина носят мартеници?

– Знам, че възприемаш нещата по друг начин и твоята съвест не ти позволява да сложиш мартеница. Уважавам убеждения ти и няма да направя нищо, което може да те съблазни. Ето поради това съм решил да не нося мартеница, макар че имам свободата да го направя.

– Е, поне няма да носиш мартеници – въздъхна Иван – и това е нещо…..

Това е един от най-старите градове в Южна Америка. Той е основана от испанските колонизатори на 15 август, 1537 г.

Денят в който е основан града, е съвпаднал със християнският празник Успение Богородично, за това първоначалното име на бъдещата парагвайска столица звучало така: „Сиудад де Нуестра Сеньора Санта Мария де ла Асунсион“, което в превод от испански означава „Град на Успение на нашата госпожа Св. Мария Богородица“.

След това името значително се съкратило на до Асунсион, т.е. „Успение Богородично“.

До наши дни се е съхранила оригиналната планировка на кварталите,  както и архитектурата на къщите от началото на епоха на колониализма.

След края на Втората световна война, в която Парагвай е обявила своя неутралитет и не е взела участие в нея, Асунсион е станал убежище за редица бивши офицери на хитлеристка Германия. Там те се криели от правосъдието за извършените от тях престъпления.

Една мъжка компания бе заела крайната маса до прозореца в ресторанта. От време на време се чуваха високи гласове, но всъщност мъжете разговаряха спокойно и трезво. Пред тях имаше по чаша безалкохолно и специалитета на заведението.

– Празникът е хубаво нещо, – каза тържествено Слави, белокос мъж около 70 -те. – Той е повод за мъжете да … няма значение за какво, важна е непосредствената причина.

– Ето този празник на 14 февруари с нищо не е по-добър или лош от останалите, – засмя се Павел. – Не трябва да го превръщаме в репетиция за 8-ми март.

– Все забравям този ден – каза тъжно Захари – и не защото съм безчувствен, а просто не съм привикнал към него. Виж Нова година, 24 май, 3 март, това не може да се забрави, но в този Ден на влюбените завъртиш се, увлечеш се в някоя работа …

– Поне да ми напомня жената още предния ден, – поклати заканително палеца си напред Слави, – а не цял ден да ме гледа с ням укор.

– Ако това е върховното им удоволствие да ни изобличават за разсеяността ни, …- изсумтя Захари, – Какво ѝ коства на жена ми да ми напомни, а не да се разсърди и да отиде в кухнята да се цупи.

– След такова нещо се чувствам разнебитен, – тъжно поклати глава Павел, – не се знае, емоциите ми после  могат да тръгнат в непредвидима посока.

– Когато усетя, че отново съм забравил за този ден, – изохка Слави, – изтичвам до близки супермаркет за цветя и шампанско. След това падам на колене пред нея и я моля за прошка, а тя ту се цупи, ту ми се усмихва.

– Какво да ви кажа, – приближи се един пиян човек към компанията, – от този „празник“ никаква радост и удоволствие не получавам …

Мъжете го изгледаха съчувствено, но те напълно бяха съгласни с него ….