Наближаваше Хелоуин. Ана и Христо не искаха да обличат сина си Делян в костюм на „дяволско изчадие“, нито да го изпращат с другите деца „да проси“ по вратите.

Те знаеха, че много или малко синът им се влияеше от ентусиазма на приятелите си за предстоящи празник. Трябваше да направят нещо, но какво?

Ана и Христо решиха да се помолят.

– Господи, – започна Христо, – кажи какво трябва да направим на този празник. Преди смятах, че Хелоуин е детска забава, в която деца и родители се веселят, но сега знам, че ако пусна Делян да участва в него, аз подкрепям злото. Моля те напътствай ни……

След молитвата дойде и планът за Хелоуин.

Христо и Делян отидоха в магазина и купиха малки торбички, много бонбони и лакомства. Когато се прибраха, в торбичките сложиха, освен бонбони и сладкиши, малки брошури с Благата вест достъпно изложена  за деца.

Вечерта осветиха дома и входната врата и зачакаха посетители.

Децата не закъсняха. Всяко от тях получи торбичка с лакомства и малка интересна брошурка, която им разказваше за това,  какво е направил Исус Христос за тях.

Тези брошури имаха потенциал, да станат малки семенца за Исус. Те щяха да станат стотици, тъй като към тях щяха да се прибавят нови всяка година.

„Сей семето си заран, и вечер не въздържай ръката си; Защото не знаеш кое ще успее, това ли или онова. Или дали ще са и двете еднакво добри“.

Как ще се справите с Хелоуин? Сега е ваш ред.

Дядо Матей беше много уважаван старец. Той беше щедър и бе винаги готов да помогне на някой изпаднал в беда. Над бедните се смиляваше и им даваше хляб и дрехи.

При него идваха младежи, за да се учат и попиват от мъдростта му. Дядо Матей много ги обичаше и ги посрещаше с радост.

Понякога тези млади хора бяха много невъздържани и намираха начин да оправдаят нежеланието си за една или друга работа.

За това дядо Матей, често се молеше за тях:

– Господи, не ме разделяй с тези млади мъже в бъдещият ми живот. Лошо е, че понякога си мисля недобри неща за тях, за това прости ми. Знам, че искаш да ги спасиш и да бъдат в  Небесно Царство……

Той често се молеше така, но отговор на молитвата си не получаваше.

Веднъж имаше празник в съседното село и дядо Матей бе поканен със своите ученици.

– Къде ще ходя? – питаше се старецът. – По-добре е да вървят младите, нека се повеселят.

Но през нощта в съня си чу глас:

– Отиди на празника, но направи така, че като тръгнете, младежите да вървят напред, а ти малко остани назад.

Дядо Матей така и направи.

Младежите като вървяха напред видяха, че на средата на пътя лежи човек. Той беше изтощен. Дрехите му бяха разкъсани, а по тялото му имаше множество кървящи рани.

Един от младите хора се спря и го попита:

– Какво се е случило с теб, човече?

– Звяр скочи върху мен, изподра ме с ноктите си и ми нанесе тези рани, а сега няма кой да ме отнесе до близкото село, – каза човека плачейки.

– С какво да те закараме в селото? – скочи един от групата. – Виж нямаме кон или магаре. Самите ние вървим пеша.

И младежите продължиха пътя си без да помогнат на нещастника.

Скоро до стенещия човек стигна и дядо Матей.

– Кажи ми, човече, преди малко оттук не минаха ли младежи?

– Да, – отговори падналият. – Попитаха какво ми се е случило и си тръгнаха, като ми казаха, че с нищо не могат да ми помогнат.

– Е, тогава аз ще те отнеса до селото.

– Но ти си сам, пътят е дълъг, а и вече си стар, как ще ме отнесеш? Остави ме. По-добре тук да умра, отколкото някъде да паднеш под тежестта ми.

– Нима си забравил, че има Бог. Не се страхувай, Той няма да ни остави, – каза насърчително дядо Матей.

След това качи раненият на раменете си и тръгна.

В началото на дядо Матей му бе много трудно да пристъпя. Обливаше се в пот, препъваше се, насмалко щеше да падне. Под непосилната тежест, едва крачеше. Не му стигаше въздух, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите му.

Изведнъж дядо Матей усети, че товара му олекна. Обърна глава назад и откри, че човека, който носеше на раменете го няма.

Старецът нямаше време да разсъждава върху случилото се, когато дочу глас:

– Ти постоянно се молиш за своите ученици да получат вечен живот, но те правят едно, а ти друго. Ако искаш да бъдат с теб в Небесното Царство, трябва да ги научиш да постъпват като теб спрямо другите.

В клуба на тийнейджърите бе доста шумно. Наближаваше празникът на Свети Валентин.

Бе поканен специален говорител, който да беседва с подрастващите. Високият тъмнокос мъж бе с голям, опит особено с тийнейджъри.

На Кирилов това не му бе за първи път. Той бе слушал много история изпълнени с любов и преданост и бе решил част от тях да сподели с младежите.

Разговорът с подрастващите се оказа много ползотворен.

Освен разказите, Кирилов успя да поговори с тийнейджърите за любовта, отношенията между мъжа и жената, а някой от присъстващите възрастни разказаха свидетелства, случили се в християнските им семейства.

Накрая Кирилов разгъна и показа на младежите един плакат, на който бе написано „посланието на любовта“ и го прочете на глас:

– „Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада“.

Младежите слушаха внимателно и съсредоточено. Тези думи оказаха силно въздействие върху сърцата им.

– А някой знаели, къде е написано това? – попита Кирилов.

Настъпи пълно безмълвие. Очите на подрастващите искряха, но мълчаха.

Отзад настъпи леко раздвижване. Един русоляв младеж плесна с ръце и с възторг възкликна:

– Това навярно е от някоя приказка ……

Медиите и обществото добре бяха промили мозъците на тези млади хора. За това те отъждествяват истинската любов с приказка.

Монах Ириней така се молеше сякаш целия се потапяше в молитвата. Не се разсейваше от нищо. Молеше се горещо и с вяра. Живеейки като че ли само за нея. По-точно той разговаряше дълго с Бога.

Та нали молитвата е разговор на човека с Господа. Така навярно са се молили нашите предци още от първите векове на християнската вяра.

Веднъж край Ириней се бе събрала група младежи. Един от тях го попита:

– Къде и кой ви е научил така да се молите?

– Какъв молител съм аз, – поклати глава монахът. – Имах веднъж трагичен опит и навярно тогава съм придобил някакво умение. Хубавото е, че тогава всичко свърши добре.

– Но какво се е случило?

– Моята племенница ме научи, – уточни Ириней.

Явно не можеха да го разберат, за това монахът се усмихна и започна да разказва:

– Отидох да посетя брат си. От десет години не бях го виждал. Радостта ми беше голяма. През това време той се бе оженил и имаше син и дъщеря. Племенникът ми бе на седем, а сестра му на четири години. Суетата рядко води до нещо добро. За да освежа с брат си спомените от нашето детство, реших да пием чай от чайника на родителите ми.

Наобиколили го младежите слушаха монаха със зяпнали уста.

– За целта отидох на двора, нацепих дърва и запалих огън под чайника, – продължи разказа си Ириней. – Когато чаят започна да ври, за миг се разсеях, мислейки как да внеса чайника в къщи без да го разлея. И тогава ….

Слушателите наостриха уши, а монахът разтърси раменете си, сякаш му беше студено.

– Племенницата ми виждайки картинките изрисувани върху стария чайник, реши да погледне какво има в него. И го …. преобърна върху себе си. Горещата вода закипя върху малкото ѝ телце. Даже не можа да извика. Ахна и припадна.

Слушателите се разшаваха неспокойно, сърцата им се изпълниха с тревога.

– Празникът приключи, – продължи тъжно Ириней. – Брат ми закара момиченцето в болницата. Хората край, които минавахме в клиниката ни гледаха ужасени. По очите им можеше да се прочете следното: „Няма никаква полза, твърде късно е!“ Но лекарят ни успокои, че има надежда, само трябва да се присади малко повече кожа. Каза ни да си вървим, а те щели да направят каквото можели.

Някой от слушателите въздъхна и каза:

– Не ви е било леко. На другия ден тя е можела да бъде мъртва.

– От време на време я чувах да стене, изглеждаше усещаше болка навсякъде по тялото си, – в гласа на Ириней се усещаше голяма мъка. – Тогава исках да бъда на нейно място, за да не я гледам как страда.

Слушателите напълно го разбираха.

– Когато се върнахме, жената на брат ми бе изпаднала в истерия. Не смеех да погледна брат си. Пред очите ми бе малкото попарено момиченце. Паднах на колене, брат рухна до мен и каза: „Хайде да се помолим“. Никога през живота си, до този момент, не се бях молил така. Виках към Господа, да облекчи страданията на племенницата ми и да я запази жива. Молих го в замяна на нейния живот да вземе моя. По едно време брат ми отиде да успокоява жена си, но аз не станах, докато не се разсъмна. Едва се изправих на краката си, те бяха изтръпнали.

– И какво стана после? – попита един от нетърпеливите в групата.

– Беше рано, но с брат ми тръгнахме към болницата. Срещна ни медицинска сестра, която ни погледна странно, а после изведе оживялата ми племенница. Когато момиченцето видя баща си веднага се хвърли в обятията му.

– Нищо ли ѝ нямаше? – попитаха изненадано слушателите в един глас.

– Тогава тя взе ръката на баща си и с нея докосна гърдите и раменете си, след което каза: „Ето виж! Изобщо не ме боли?“. Брат ми се разплака, аз също не можах да се удържа и се просълзих. Лекарят приближи. Той не бе познал безнадежно болната си пациентка.

– А като разбра, какво направи?

– Втурна се да я оглежда и проверява. Избърса нервно очилата си с кърпичка, разпери ръце и възкликна: „Това не може да бъде. Тя е напълно здрава и не се нуждае от трансплантация на кожа. Можете ли да ми обясните какво става тук? Нищо не разбирам…“ Казахме му, че сме се молили, но той така и не повярва. Мъчно ми е и сега за този лекар.

– И от тогава така се молите?

– Не винаги ми се отдава, да достигна до състоянието, в което бях тогава, но поне го приближавам. Когато някой дойде при мен за помощ с някакъв тежък случай, станалото с племенницата ми оживява в сърцето ми и ми дава нова сила да се моля още по-усърдно.

– А какво стана с брат ви?

– Той и жена му започнаха да посещават богослуженията в църквата и възпитаха децата в тази силна и жива вяра.

Отново жега. Нито един облак не се мярка в небето. Всичко е затихнало и жадува за лек полъх.

Зарко и Жельо се бяха цопнали в плитката вода на реката, която донякъде облекчаваше положението им.

Може би това им помагаше да се настроят философски.

– Нашето поколение консумира най-много развлечения в историята на човечеството, – констатира Зарко.

– Така е, – съгласи се Жельо, – имаме стотици телевизионни канали, професионални спортни отбори, или поп групи, които непрекъснато търсим и съзерцаваме.

– Има и хора, – продължи Зарко списъка на развлеченията, – които има две вили и се чудят в коя от двете да прекарат почивката си.

– А ние какво правим? На поредния празник често се огорчаваме, че не са ни подарили най-новата компютърна игра или някоя нова джаджа.

– Убеден съм, – категорично заяви Зарко, – че безумното желание за повече забавления е симптом на много сериозен проблем.

– Някои смятат, че сме най-скучното поколение в историята, – опита се да налучка Жельо проблема.

– Възможно е да са прави, – уклончиво каза Зарко.

– Дълбоко в сърцата си имаме неудовлетвореност, празнота, викаща за вътрешен мир и спокойствие, която с нищо не можем да наситим, – възкликна Жельо откривайки разковничето.

– И колкото повече се опитваме да я запълним, – допълни Зарко, – толкова по-силна става нашата неудовлетвореност.

– Само Христос може да насити празнотата в нашите сърца. – каза настървено Жельо. – И когато се отворим, за да Го посрещнем, Той ни изцелява.

– Божието Слово ни насочва към Небесното царство, където нашите неспокойни сърца, най-накрая ще намерят мир, – заключи Зарко.

Жегата си е жега, но прохладните води на полуизчезналата река наведоха двамата младежи на интересни мисли и изводи.