Баба Петрана заедно със съпруга си отпразнуваха златна годишнина от сватбата си.

На празненството имаше много хора: близки, приятели и такива, на които двамата бяха помагали в трудни моменти от живота им.

Един от присъстващите младежи попита Баба Петрана:

– Каква е тайната за толкова дълъг и щастлив брак?

Тя отговори:

– В деня на сватбата си реших да направя списък с десет недостатъка на моя съпруг, които бих пренебрегнала в името на брака.

– А кои са недостатъците, които си избрала да пренебрегнеш?

Възрастната жена се усмихна:

– Да ти кажа честно, никога не съм започвала да пиша такъв списък.

– Тогава от къде знаеше, дали даден недостатък е от избраните от теб?

– Всеки път, когато съпругът ми направи нещо, което ме кара да се ядосвам, си казвам, че за негов късмет това е едно от десетте.

Прошката е абсолютно необходима за здравето и развитието на всяка връзка.

Исус плати цената за нашата прошка. Той беше ясен в учението Си, че ние трябва да прощаваме на другите, защото това е цената, която плащаме, за да получим Неговото опрощение.

Прошката не е просто действие, то е постоянно отношение.

Драган бе добър съпруг и баща. Майстореше в къщи  какво ли не. Всичко му се отдаваше. Но имаше нещо, с което не се залавяше и за което казваше:

– Всичко мога да правя в къщи, но не и да готвя. Това не е мой специалитет. Никога няма да се захвана с това.

Как се случи, никой не разбра, но един ден Драган сам пожела да напазарува продукти от близкия супермаркет и да приготви обяда.

Мая само възкликна:

– Чудесно! Готвя вече от толкова години, а сега си намерих и заместник! Готова съм да изям всичко, което приготвиш.

След като Драган влезе в кухнята, се чу дрънкане на тенджери, чинии, … След около час той предложи печено парче пилешко пред Мая и я помоли:

– Виж как е на вкус, става ли за ядене?

Жена му не искаше още от началото да го обезкуражи, затова преглътна малко парче от пилето и каза твърдо:

– Да.
Започнаха да се хранят. Драган забеляза, че Мая поглъща с апетит зеленчуците около печеното, но повече не посегна към пилешкото.

– Защо не хапваш от месото? – попита я той.

– Това пиле има странен вкус и интересен вид, – отбеляза Мая.

– Това е така, защото …… е свински котлет, – поясни Драган.

И двамата избухнаха в смях.

Когато се опитваме да помагаме на другите, ние биваме благославяни изобилно. Бог ни изпълва с желание да постъпваме по този начин по-често.

Това е акт на служение. Нещо, което може да ни изглежда съвсем просто, се превръща в духовно празненство.

Вие пирували ли сте в последно време?

Денят предаваше властта на нощта. В стаята стана тъмно, но Велин продължаваше да седи на стола без да обръща внимание на това. Той бе напрегнат. Нещо сериозно го измъчваше.

В стаята шумно влезе Деси, светна лампата и като видя угрижения си брат попита:

– Ти какво правиш на тъмно? Какво си оклюмал?

– Искам да подаря най-хубавият подарък на Рожденика. И се чудя, какво би Му харесало най-много?

– Кой има рожден ден? – попита Деси и разтърси глава, искайки да си припомни.

Велин се усмихна:

– Наближава Рождество…

– А това ли? – възкликна не много въодушевено Деси. – Той си има всичко. Какво можеш да Му подариш?

– Искам с нещо да го зарадвам, – въздъхна Велин, – но не зная с какво.

– Ако е нещо сантиментално, може да изглежда незначително и безсмислено, – започна да разсъждава Деси на глас. – Да кажем, че е нещо практично, но и тогава не знаеш дали ще покриеш стандартите му за качество. Обикновено се дават пари, рожденикът сам да си избере подаръка, но в случая ми изглежда неестествено.

– Това е човешко съобразяване, – недоволно реагира Велин, – суетно, егоистично, пресметнато в цифри, бюджет или някаква благодарност. Такъв начин на подаряване е свързан с мисълта: Какво ще си помисли рожденикът или останалите гости?

– Не знам, – призна безизходното положение Деси.

– Спомняш ли си история с бедната вдовица в храма и двете лепти, – попита Велин, – които пуска в съкровищницата на храма? Тази жена постъпи странно според човешката логика. Защо ѝ е необходимо да дава на Бога всичко свое, което на практика е абсолютно нищожно?

– Вярно, – замисли се Деси, – тези монети няма да свършат никаква работа за нея самата, камо ли на Бога. Тогава защо Христос забелязва точно нея и я даде за пример на учениците Си?

Велин бе осенен от неочаквана мисъл. Той вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и въодушевено каза:

– Защото тази вдовица си ти, аз и всички останали хора, които сме поканени на голямото празненство за рождения ден на най-добрия ни Приятел.

– Тогава какви варианти ни остават? – попита озадачено Деси.

– Ако сме горди, няма да отидем, защото ще си кажем, че нашият подарък е жалък и тогава всички ще видят колко не можем, не знаем, нямаме или не сме.

– Аз бих постъпила така, ако смятам, че подаръкът ми не струва и другите ще ми се смеят, – изказа мнението си Деси. – Но какво в действителност трябва да направим?

– Другият вариант е да отидем смирено с двете лепти и да ги пуснем в ръката на Рожденика. Той няма нужда от тях. За Него не е важна стойността на твоя подарък. Това, което ще зарадва Рожденика, е покорност дори в малкото или в това, което ти си мислиш, че е малко.

Деси гледаше брат си и още не можеше окончателно да реши, какво да подари на Рожденика.

– Господ Исус Христос иска да използваме двете лепти на това Рождество. Независимо колко незначителни се чувстваме, трябва да използваме това, което имаме в джоба си, в ума си, в ръцете си, в дома си, за да зарадваме някого заради Исус на това Рождество. За да зарадваме Рожденика, ни трябва само едно – готово за това сърце, – заключи тържествено Велин.

Където и да отидем, каквото и да правим, особено  за празниците, ние много внимателно се приготвяме.

В дома на Стефан и Борис кипеше усилена работа. Наближаваше Рождество.

– Подготви ли се за празника? – попита Стефан брат си.

– Какво толкова има да се приготвям? И за какво е всичката тази суматоха? – възмути се Борис. – Ще си облека чисти и изгладени дрехи. Ще се среша, та косата ми да придобие някаква форма. Обувките си ще лъсна. А, и да не забравя, малко парфюм няма да ми е излишен.

– Само това ли? – изненадано повдигна вежди Стефан.

– Какво друго?! – възкликна Борис. – Нали това правим, за да създадем добро впечатление у другите, а това до някъде способства за увереността и устойчивостта ни, но преди всичко за нашето самочувствие.

– Подготовката е не само външна, но и вътрешна, – въздъхна дълбоко Стефан.

– Вътрешна? – попита недоумяващо Борис.

– Вътрешният процес е невидим, много пъти дори е неосъзнат, – започна да обяснява Стефан. – А понякога дори и неосъществен. Умът ни се настройва спрямо ситуацията.

– Искаш да кажеш дали е шумно или тихо, весело или тъжно? – прекъсна го бързо Борис.

– Да, – съгласи се Стефан. – И това влияе на поведението ни. Според ситуацията се чувстваме по определен начин и знаем как да се държим пред останалите. За това те попитах: Каква е вътрешната ти нагласа за Рождество? Не какви дрехи ще облечеш, дали ще участваш в програмата за празника или ще бъдеш с приятелите си на път, а какво е усещането ти за предстоящото празненство?

– Какви са тези глупави въпроси? – намръщи се Борис. – Празник като всеки друг.

– Съвсем не са глупави, – реагира мека Стефан. – Ако усещаш, че ти липсва радост и мир за празника, трябва да положиш началото на поне една положителна промяна. Каквато и да е причината сърцето ти да не е готово за рождения ден на Спасителя, Рожденикът иска да я споделиш с Него. Не защото Исус Христос не знае какво става в душата ти, а защото очаква да бъдеш открит, както подобава на едно истинско приятелство.

Борис все още намръщено гледаше брат си и вдигаше ръце от време на време, сякаш искаше да се отърве от нахален натрапник.

– Много пъти това, което изпитваме дълбоко в себе си, остава скрито и на тъмно, недокоснато от истината на Божието Слово. Когато бъдем докоснати от светлината на Писанието, нещата, които допреди това сме считали за нормални, придобиват съвсем друг смисъл. Искаш ли Исус да бъдеш тъжен, отчаян, изнервен или самотен на Рождество?

– И какво да правя тогава? – безпомощно въздъхна Борис.

– Има неща, които трябва да правим  всекидневно, например, да се радваме, да се молим и да благодарим.

– А ако ги изпълня и не се чувствам добре? – смотолеви нерешително Борис.

– Това е невъзможно, – откликна Стефан. – За това Рождество ти пожелавам радост, която да идва от мисълта за Спасителя; молитва, която побеждава всички негативни обстоятелства и благодарност, която да бъде твоят подарък за Рожденика.

Реши Павел Соколов да се ожени. Време му беше, неговите връстници имаха вече деца, които ходеха на училище.

Не, че нямаше приятелки, но искаше да срещне истинската си любов. Скоро се запознаха със Катя и той буквално хлътна по нея. Щом я видя си каза: „Тя е, жената на моя живот“. Катя също го хареса. И започнаха да излизат заедно.

Не се мина много и двамата решиха да се оженят. Те бяха много щастливи и сватбата им бе превъзходна. Гостите се възхищаваха на младата двойка:

– Колко са красиви и двамата.

– И децата им ще бъдат хубави.

– И как се разбират само.

– От тях ще излезе добро семейство.

Дойде края на тържеството, младоженците си взеха довиждане с гостите и тръгнаха за дома си. Очакваше ги първата им брачна нощ.

На следващия ден бяха планирали да се срещнат с приятели в близкото кафене, където да продължат празненството.

Хората бързо се събраха, но младоженците нещо се бавеха. След дълго чакане младата двойка се появи на вратата на заведението.

Под окото на новоизпеченият съпруг имаше голяма синина. Приятелите им бяха ужасени:

– Какво се е случило?

– Как успя да получиш тази синина?

Петър мълчеше навел глава. Катя не издържа и започна да разказва:

– Отидохме си в къщи. А този, – кимна тя към мъжа си, – на сватбата се бе напил. Два часа без да спира вдигаше невъобразим шум. Велосипед някакъв търсеше.

– Яко е препил нашия, – обади се някой от компанията.

Катя възмутено продължи разказа си:

– По едно време започна да готви супа.

– Е, хубаво, поне няма гладна да останеш, – пошегува се друг.

Катя гневно изгледа присмехулника и каза:

– Това не е всичко….. По едно време се умълча и ме погледна, а след това ми каза: „Момиче, а вие кога….. ще се приберете у дома“.

Компанията затаи дъх.

– Тогава го халосах с черпака – каза тъжно Катя – и той дойде на себе си!