В кухнята падне нещо с трясък и се разнесе писък. Ана трепна, но не помръдна. Последва оглушителен рев.
Мартин и Надя се спогледаха. Те бяха дошли за малко при Ана, но не искаха да ѝ създават главоболия.
– Ще погледнеш ли какво става там? – смутено попита Мартин.
– Вероника не стои на едно място, – засмя се Ана. – Завъртяла се е и е бутнала ютията от перваза. Това се случва почти всеки ден.
– Но тя плаче, – с укор я изгледа Надя. – Може да се е наранила.
– Ако се беше ударила, нямаше да плаче, – Спокойно отвърна Ана. – Не е за първи път. Просто се е уплашила. Нека свиква, че с някои неща трябва сама да се справя.
Малко след това на прага цъфна жива разплакана русокоса кукла с разплакано лице.
– Кога ще си дойде татко? – намусено попита момиченцето.
– Баща ти ще се прибере сутринта, – каза Ана, – дежурен е. За какво ти е татко? Какво си е случило?
– Той щеше да ме съжали, – детето сърдито погледна майка си. – Аз плача, плача, а ти не идваш.
– Добре, миличка, – Ана погледна дъщеря си и вдигна вежди, – иди си поплачи до сутринта, докато си дойде баща ти. А сега възви в кухнята, изяж яденето си и внимавай Иво да не пипа солницата, че пак ще пръсне солта.
Детето не получи очакваното съжаление, но сега можеше да контролира малкия си брат и се почувства като мамина помощница.
Момиченцето радостно подскочи и се затича към кухнята. От там се чуваше как крещи на брат си:
– Иво, яж и да не си пипнал солницата. Мама ти забранява да правиш това.
