Павел често сядаше на прага на къщата си и гледаше към сградата долу в долината. Той ѝ се любуваше и малко завиждаше на собственика ѝ.

Точно по обяд слънчевите лъчи падаха директно върху прозорците на тази сграда и те блестяха като златни.

В очите на Павел къщата се превръщаше в приказен замък и той си казваше с тъга:

– Аз живея в този грозен и беден дом. Какво ли би си помислил собственика на къщата в долината ако я видеше? Навярно би ми се присмял.

Един ден Павел не се стърпя и слезе в долината за да разгледа отблизо прекрасната къща и да ѝ се полюбува.

Тогава откри, че приказната къща, от която толкова много се възхищаваше е обикновен дом, подобен на неговия.

Какво се бе случило?

Слънцето не бе обагрило прозорците във злато. Сега те стояха тъмни и дори прах се забелязваше по тях.

Павел насочи погледа си към върха на хълма, където бе неговия дом.

Слънцето залязваше. Лъчите му ярко осветяваха прозорците, а те блестяха като златни.

– О, моя дом е толкова красив, – възкликна Павел. – Осветен от слънцето той изглежда като този, който гледах и мислех, че по-хубав. Колко много съм се заблуждавал?!

И Павел бързо заизкачва пътеката към върха на хълма, където се намираше неговия дом.