Иван заедно със семейството си току що се върна от почивка. Дали изобщо си е починал? Не не беше.

Не напразно той си спомни фразата: „Почивката е родителство, но някъде другаде“.

Ето само един ден от тяхната почивка.

В неделя цялото семейство реши, вместо да отиде на църква, да излезе на разходка сред природата.

– И без това в нито една от църквите в района няма богословска чистота, която изисквам, – каза си Иван, въпреки, че се чувстваше малко гузен.

Съпругата на Иван Рени предложи:

– Хайде да отидем до водопада с колата, той е едва на тридесет минути от тук.

– Не искаме да седим в тъпата кола, – разбунтуваха се децата.

Накрая решиха да тръгнат пеша, но мърморенето продължи. Момчетата се сбиха.

На Рени и дойде много и тя извика:

– Стига! Да се прибираме. Това вече не е забавно.

– Отиването до водопада бе твоя идея, никой от нас не искаше това, – напомни ѝ Иван.

Можете да си представите какво стана тогава. Всички се скараха, но въпреки всичко продължиха да вървят към водопада.

Спряха на него само, за да направят принудителни усмивки за няколко снимки, които по-късно щяха да поставят в семейния албум.

По обратния път се сдобриха.

Следобеда прекараха на басейна.

Всичко бе добре до момента, когато Рени се спусна по водната пързалка и слезе от нея, стискайки лявата си ръка.

– Какво ти е, – попита загрижено Иван.

– Малкият ми пръст влезе в някаква пукнатина, като се спусках надолу, – хлипаше Рени.

Бе станало доста лошо, кокалчето бе извадено от ставата.

Четиримата още мокри бързо се облякоха и тръгнаха с колата към Бърза помощ.

Докато докторът наместваше ставата на Рени, Иван се опитваше да ободри децата в колата.

След три часа се прибраха изтощени.

Бяха забравили да затворят вратата и тя зееше широко отворена.

Бунгалото, в което бяха отседнали бе в гората, за това заспаха със страх.

– Ами ако вътре се е намъкнало някое горско създание, – мърмореха момчетата, докато уморени затвориха очи.

А после иди вярва, че почивките били много релаксиращи.

Това бе една дългоочаквана почивка. И те не можаха да повярват, когато тя се осъществи.

Янко и Светла отседнаха в един прекрасен стар крайбрежен хотел с огромни прозорци и дебели каменни стени.

Един ден в района се разрази буря. Разбунтуваното море яростно удряше по стъклата на прозорците и по вратите.

Хората в хотела бяха спокойни. Стените на сградата бяха каменни, солидни и здрави.

Янко се загледа навън и попита:

– Това напомня ли ти на нещо?

– Бурята е като кризите, които ни връхлитат в този свят, – бързо отговори Светла.

– В такова време, – отбеляза Янко, – Бог използва нас, за да помогнем на уязвените да намерят безопасност.

Бурята отмина. Морето се успокои, а чайките започнаха безгрижно да прелитат.

– Все още си мисля за тези, – Светла премести падналия кичур коса зад ухото си, – които са изправени пред природни бедствия или бягат от „безмилостни“ режими.

– Богът на убежището ни дава сили за такива, за да им помогнем да намерят безопасност не само сега, но и занапред, – подчерта Янко.

– Да, Той е защита за бедните, прибежище за нуждаещите се в бедата им, укритие при буря и сянка при пек, – усмихна се Светла.

Деница и Захари бяха на почивка. Разхождаха се по плажа, когато погледите им привлече голямо пространство от пясък оградено с импровизирана ограда.

– Какво е това? – попита Захари.

Приближи ги млад мъж, който им обясни:

– С екип от доброволци цяло денонощие насочихме усилията си, да запазим яйцата във всяко гнездо на морската костенурка. След като малките се излюпят, присъствието на животни и хора, намалява шансовете им да оцелеят.

– О, това е чудесна инициатива, – възкликна Деница.

Мъжът поклати тъжно глава и добави:

– Дори при всичките наши усилия, учените са изчислили, че само едно на пет хиляди излюпени малки достига зряла възраст.

– Каква мрачна перспектива, – сбърчи нос Захари.

– Тези цифри не ни обезсърчават, – продължи оживено мъжът. – Ние служим безкористно на новоизлюпените. Това задълбочава желанието ни да защитаваме още по-ревностно морските костенурки.

Когато Деница и Захари минаха покрай една сергия, той поиска да си купи медальон , на който бе изобразена морска костенурка.

– За какво ти е това? – попита Деница. – Нима и ти се запали по идеята да защитаваш тези създания?

– Не, – поклати глава Захари. – Тя ще ми напомня за възложената ми от Бога отговорност да се грижа за създанията, сътворени от Него.

Когато Бог е създал света, Той е осигурил среда, в която всяко създание може да живее и да се развива.

Бог е възнамерявал ние хората да „владеем над рибите в морето и птиците в небето, над добитъка и всички диви животни и над всички твари, които се движат по земята“.

Той ни помага да Му служим като отговорни настойници, които използват дадената ни от Него власт, за да се грижат за огромното Му творение.

Методи бе смачкан от критики на другите в бригадата. В стаята за почивка той се бе свил в ъгъла и нещо чоплеше в ръцете си. Другите разговаряха, смееха се, но той не взимаше участие в общението им.

Влезе бригадира бай Жечо, погледна Методи и каза:

– Лесно е да се критикуват другите.

– По-лесно е да се открият грешките….., – обади се най-младия в бригадата Танко.

– Отколкото да се намерят решения, – довърши изречението бригадира.

– Всеки от нас се изкушава да критикува другите, – примирено се изказа Вълко.

– Враждебността е силно заразна, – свъси вежди бай Жечо. – Ние я насочваме към другите, но тя като бумеранг се връща към нас.

– Е, какво да правим тогава? – нехайно подхвърли Краси. – Виновният си е виновен! С перце ли да го галим?

– Някоя насърчителна дума или смислена проява на доброта биха свършили по добра работа, – бригадирът изгледа внимателно мъжете в стаята. – Нямаме никаква основателна причина, нито някакво законно основание да постъпваме с който и да е от нас така. Когато искаме да критикуваме някого, нека бъде честни и критични така и спрямо себе си.

Всеки от бригадата бе навел глава. Какво ли си мислеха?

Навярно нещо от рода на: „Ами ако някой от нас изпадне в положението на Методи?“

Времето се позатопли, въпреки отрицателните прогнози за дъжд и по-ниски температури. Това бе добре дошло за всички, които сееха и се грижеха за насажденията си в градините и на полето.

Симеон бе седнал на сянка, малко да отдъхне. При него дойде и дядо Пано, който въпреки 90-те си години, все още работеше и не оставяше мотиката.

– Нашите домове трябва да бъдат места за морална, духовна, социална, емоционална и физическа подкрепа, – започна някак отвлечено разговора Симеон.

Той бе на средна възраст. Интересуваше се от всичко. Откриеше ли нещо ново, за него бе като скъпоценен камък. За това и разсъжденията му бяха „тежки“ и мнозина трудно ги възприемаха.

– Смяташ ли, че това, което правиш в личния си живот в собствения си дом е твое дело? – попита дядо Пано.

Мъдростта му бе известна. Той думи напразно не изричаше.

– Че на кой друг? – погледна го учуден Симеон.

– Това е работа на Бог, – спокойно обяви старецът. – Ако откажем да следваме неговите указания за домовете си, ще имаме сериозни проблеми.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Днес унищожението и разрушението са навсякъде около нас.

– Всичко се срутва, – продължи старецът, – ако откажем морално, духовно, емоционално и социално обучение на нашите деца.

Симеон поклати глава в знак на съгласие, но нищо не каза.

– Ако не инструктираме децата си за Бог и Неговите насоки за живот, – наблегна дядо Пано, – те ще развият свои собствени стандарти и ценности въз основа на това, което чувстват, каквото мислят или каквото правят техните приятелите.

– За това сме на тоя хал, – махна ожесточено Симеон. – Виж какъв хаос и объркване цари в поредното поколение, защото е избрало „свой“ път на развитие.

– Бог ни е дал насоки, как да живеем и да работим, – продължи поучението си старецът. – Ако искаме да предотвратим срутването на нашите домове, трябва да ги направим места за морална и духовна подкрепа за живеещите в тях.

Почивката свърши. Двамата станаха и всеки продължи работата си.