Младен почти беше завършил работата си по вратата, която гравираше. При възтановяването на църквата, му бяха дали да направи нова врата, защото старата бе прогнила.

Младежът прекара цял час в поправка на косата на една от умните девици и още малко поработи върху усмивката на една от глупавите. Но още не бе сигурен как щяха да приемат работата му.

Ана влезе тихо и погледна към вратата. Изненадана, вдигна ръка към устата си и задържа дъха си.

– Като живи са! – възкликна Ана.

– Просто на всяка от тях ѝ придадох индивидуалност, – Младен се опита да се покаже скромен.

– Какво говориш? – очите на Ана изкряха възторжено. – Изглеждат сякаш ще тръгнат напред всеки момент и ще проговорят.

– Благодаря, – Младен се зарадва на похвалата, но наведе глава.

– Те са толкова различни, – каза Ана. – Как ли ще се възприемат от другите?

– На брат Никодим му хареса, той я видя вчера.

Който и да я погледнеше не можеше да не трепне. От двете страни на вратата имаше по пет девици. Умните пируваха на сватбата, а глупавите гледаха отвън. Те бяха обърнали лампите си с дъното нагоре, за да покажат, че в тях няма масло.

Младен беше копирал модела на старата врата, но беше прибавил и нещо от себе си. На новата врата девиците не бяха еднакви.

Едната беше много красива, на раменете на друга се стелеха буйни къдрици, трета плачеше, четвърта като че ли палаво намигваше. Младен им беше придал живот и те не изглеждаха сковани и безжизнени, както на старата врата.

– Е, – каза Ана, – в Библията не се казва, че са били еднакви, а само, че пет са проявили разум да се подготвят  предварително, а другите пет са отложили това приготовление до последната минута, за това са пропуснали и празненството. Но какво ще каже майсторът ти Асен, та ти още си само чирак?

– Той се интересува само от парите, които ще получи, – махна с ръка Младен.

– Ти си по-добър в занаята от него и всички го знаят. Може би затова той те мрази. С това гравиране за пореден път си доказал таланта си, а майстор Асен може да те накара да съжаляваш за това.

– Все гледаш на нещата от мрачната им страна, – засмя се Младен.

– Надявам се да греша, – каза Ана и тръгна да излиза.

– Ана, радвам се, че ти хареса, – Младен искаше още малко да я задържи, беше я харесал отдавна, но не смееше да ѝ каже.

Ана му махна с ръка за довиждане и си отиде.

Катя тръгваше за работа преди осем. Отиваше един час преди останалите от персонала. Тя бе важна личност. Оглавяваше една от най-големите благотворителни организации в района и носеше отговорност за милиони левове. Събрани, за  да помогнат на хора в неравностойно положение. В живота ѝ не можеше да има по-важна цел.

Така бе възпитала и дъщеря си. Зорница още на дванайсет години, а братята й на шест и на осем, бе поела грижата за тях вместо майка си, която отсъстваше по много уважителни причини.

От Катя можеха да се чуят само наставления:

– Ще наглеждаш ли момчетата вместо мен, скъпа? Погрижи се Дидо да си облече якето.

– О, забравих! На Мони му трябва закуска за училище. Във хладилника има готово руло. Само го нарежи и ги опечи като добро момиче, нали ще го направиш Зори?

При това Зорница помагаше на братята си не само сутрин. Тя често бе в ролята на майка си и вечер.

– Оставила съм кутия със замразено задушено на масата, – нареждаше Катя по телефона. – Сложи го в тенджерата, когато се върнеш от училище и включиш газовия котлон на слаб огън, за да имаме какво да вечеряме веднага щом се прибера.

По- късно отново притеснена, Катя звънеше на Зорница:

– Ако Дидо се върне у дома с петна по униформата си, би ли я сложила в пералнята? Аз сама ще я простра. Трябва  да бъде чиста за утре.

Защо Зорница да затруднява допълнително майка си, която вършеше толкова важна работа? А и Катя оценяваше високо усилията ѝ.

– Ти си най-добрата дъщеря на света, Зори, и аз съм най-щастливата майка. Момчетата те слушат. Имаш добър подход към тях. На приятелката ми Николета ѝ е много трудно да направи кариера, защото си няма дъщеря като теб.

Зорница направо разцъфтяваше от похвалите. Стана най-добрата домакиня. Бе страхотната готвачка и чудесната помощница.

Само че сега, когато се обърнеше назад, към детството, а и към брака си, където правеше същото, се питаше: “ Не ме ли използваха повече от необходимото“?

Сутринта беше досадна и пълна с неприятности. Преди малко Иво се бе сблъскал с Мери и тя му се бе озъбила.

Телефонът забръмча, натрапчиво. Иво протегна мързеливо ръка и каза едно безизразно:

– Да.

– Е как се забавляваш, там? – гласът ѝ звучеше бодро, нея не можеше да я сбърка с никоя друга.

Ели, Ели и пак Ели, …..

Кой е измислил мобилните телефони? Такъв заслужава повече от похвала. Колко ли щяха да бъдат разрушените съдби, съсипаните семейства, нещастни хора,  ….ако го нямаше това гениално изобретение.

Всъщност Ели нямаше основание да се съмнява в чувствата на Иво, но често му се обаждаше. Не, че го контролираше и проверяваше, просто ѝ се искаше да го чуе, но той не мислеше така.

Е, понякога съблазните на света продължаваха да демонстрират надмощие над Иво и го поваляха. Но всички тези кратки любовни приключения на различни места, за него оставаха без последствия. Той не беше търсач на силни усещания, но не отказваше на радостите, които му поднасяше живота.

Какво ли щеше да се случи ако Ели знаеше за тази трайна страна на живота му. Тя все пак е твърде умна и интелектуално, и житейски. И като всяка жена е уязвима в тези неща. Независимо, че бяха много близки с Иво, понякога върху лицето ѝ падаше сянка на съмнение. Тя никога не изразяваше с думи терзанията си, но Иво усещаше това, като непреодолима стъклена преграда.

– Може би днес ще обядваме заедно, какво ще кажеш? – малко неочаквано дори и за самия себе си предложи Иво.

– Сериозно? – Ели се засмя. – Мислиш ли, че е добра идея?

Иво добре  я познаваше. Един въпрос и облачето на съмнението изчезваше.

– Хайде, поне да вечеряме! – каза Иво.

За Ели бе важно, че Иво искаше да я види. Той пробутваше този номер не за първи път. Какво щеше да прави, ако тя изведнъж реши да зареже всичко и дойдеше при него да го види ……

Човешко желание да направи всичко по най-добрия начин, но не за себе си, а за някои оценител, чието присъствие играе ключова роля. Първо, тези оценители са родители, учители, а след това работодателя, съпругата, колегите и обществото като цяло. Болезнената зависимост на човека от похвалите на другите е явно проявлението на този синдром.
Колко опасен е синдрома на отличника?
Странно е, но желанието да бъдем най-добрите във всичко, по-скоро е пречка, отколкото да помогне на човека в живота.
Първо „отличникът“ е твърде много зависим от чуждото мнение. Той може да стане прекрасен изпълнител, но там където трябва да се прояви самостоятелност, той се проваля.
Второ, „заразените“ със синдрома на отличника се страхуват да поемат ангажимент, опасявайки се, че няма да успеят да го реализират на нужното ниво и не ще получат желаната похвала.   Трето, тези хора обикновено са много взискателни към себе си и другите. Те трудно общуват и често остават сами. Ако успеят да създадат семейство, прекомерните им изисквания често са причина за семейни конфликти.
Четвърто, такива хора се страхуват да направят грешка. Те не умеят да падат. Отсъствието на похвала или наличието на критика ги води в състояние на апатия, която постепенно се превръща в депресия.
И накрая, ефективната дейност на „отличника“ обикновенно е снижена. В стремежа си да направят най-доброто, те неоправдано губят много време и енергия за несъществуващи детайли. Такива хора не са в състояние да правят разлика между необходимост и достатъчност.
Може ли да се преодолее този синдром?
Може! Разбирането и осъзнаването на проблема е вече малка крачка към неговото отстраняване.
И най-важното, такъв човек трябва да се научат да мисли за себе си като любящ и любим човек, независимо от това дали е извършил „отлична“ грешка или направи всичко както трябва. Той често трябва да си казва, че близките му го обичат и тогава, когато той е несъвършен.

Един отшелник се оплакал на учителят си:
– Всеки ден в девет часа сутринта, когато съм в уединение, чувствам страшен глад. Когато по-рано бях в манастира, където живеех, това ми се отдаваше без голямо усилие и по няколко дена изкарвах без храна.
– Не се изненадвай от това, сине мой, – казал му учителят. – В пустинята няма никой, който да бъде свидетел на твоите постове, да те поддържа и да те подхранва с похвали. Преди в манастира твоята горделивост ти е служила за храна. Ти си изпитвал удоволствие да се отделяш от другите със своето въздържание, а това е било за теб по-сладко от храната.