Веднъж един ученик попитал учителя си:

– Защо съществува трудности, които ни пречат да достигнем целта, отклоняват ни в страни от избрания път, опитват се да ни накарат да признаем своята слабост?

– Това, което наричаш трудности, – отговорил учителят, – всъщност  се явява част от твоята цел. Престани да се бориш с това. Просто помисли за това и вземи го под внимание, когато избираш пътя си. Представи си, че стреляш със лък. Мишената е далеко и ти не я виждаш, защото над земята се е спуснала мъгла. Нима ще се бориш с мъглата?

Не, ти ще почакаш, когато духне вятър и мъглата се разсея. Сега мишената се вижда, но вятърът отклонява полета на твоята стрела. Смяташ ли да се бориш с вятъра? Не, ти просто определяш посоката му и правиш корекция, стреляйки под друг ъгъл. Твоя лък е тежък и твърд. Ти нямаш достатъчно сили, за да опънеш тетивата. С лъка ли ще се бориш? Не, ти тренираш мускулите си и всеки път все по-силно опъваш тетивата.

– Но има хора, които стрелят от лек и гъвкав лък в тихо време, – казал ученикът обидено. – Защо само моят изстрел ще срещне толкова препятствия на своя път? Дали светът се съпротивлява на движението ми напред?

– Никога не гледай на другите, – усмихнал се учителят. – Всеки си има свой лък, своя мишена и свое собствено време за изстрела. Едни правят точно попадение в целта, а други смятат, че са получили възможност да се научат да стрелят.

Учителят понижи гласа си и се наклони към ученика си:

– Искам да ти открия една страшна тайна, моето момче. Мъглата не се спуска към земята, за да попречи на твоя изстрел. Вятърът не започва да духа, за да отклони стрелката ти в страни. Якият лък не е създаден, за да осъзнаеш своята слабост. Всичко това съществува само по себе си. Ти си решил в тези условия да поразиш мишената. За това престани да се оплакваш от трудностите и започни да стреляш, но усмири гордостта си и избери по-лека мишена. Цел, в която можеш да стреляш от упор.

Вечерта вече се спущаше на гората. Асен стоеше пред палатката и наблюдаваше как една заклещена пчела се опитва да се освободи.

Най накрая насекомото успя да се отскубне, но бе привлечено от ярката светлина на фенера. Кръжеше около него и често се удряше в предметите наоколо. Само няколко пъти успя да избегне тези сблъсъци.

– Дали не бърка светлината на фенера с тази на слънцето? – учуди се Асен.

Той бе чувал, че пчелите се ориентират в зависимост от положението на слънцето.

Асен продължаваше да наблюдава пчелата и изведнъж възкликна:

– Какво прави тази пчела? Нима не разбира, че тази светлина е изкуствена?

Зад гърба на Асен се чу ясен мъжки глас:

– Колко често и ние хората се заблуждаваме, като не следваме истинската светлина?

Това бе бащата на Асен, който се бе приближил тихо и бе чул как сина му се бе изненадал от поведението на пчелата.

– Много пъти, – продължи бащата на Асен, – ние разчитаме на пари, роднини и връзки. И мислим, че всичко това ще ни отведе в правилната посока, но е необходимо да се доверим на Божието водителство.

– Татко, – каза Асен, – когато е тъмно около нас, всеки би тръгнал след първата светлинка, която види.

– Но това прави ли ни по-сигурни? – попита баща му.

– Но тръгвайки след такава светлина ние се чувстваме някак си в безопасност, – каза Асен.

Бащата  въздъхна и разроши с ръка косата на сина си. След това погледна сина си в очите и му каза:

– Бог е единственият, който може да ни изведе от тъмнината и да ни насочи в правилната посока. За това по-добре следвай истинската светлина.

–

Лятото беше в разгара си. Ангел и Борис решиха да прекарат един месец на къмпинг до едно езеро. Речено сторено. Приготвиха багажа и на другия ден потеглиха.

Когато стигнаха близо до езерото, оставиха караваната близо до пътя, а няколко мили носеха лодката си, докато стигнаха езерото.

Плуваха цял ден и се наслаждаваха на красивата природа и чистия въздух.

Вечерта Ангел реши да отиде до караваната.

– Какво ще правиш там? – попита го Борис. – За тази нощ можем да останем и тук. Нали взехме с нас спалните чували.

– Там има осветление, – каза Ангел, – искам малко да почета.

Почти се бе стъмнило, когато Ангел тръгна. Скоро нищо не се виждаше.

Той се опита да запали кибрит, но той по-скоро му пречеше и той не можеше да се адаптира към светлината.

– Какво да правя? – попита Ангел.

Изведнъж му дойде чудесна идея и той я приложи на практика.

Събу си обувките и чорапите и започна да крачи предпазливо. Така усещаше земята под краката си и бе сигурен кога стъпва на пътеката.

Стъпка по стъпка бавно се придвижваше, като изучаваше терена. Когато усещаше листа под краката си, променяше посоката, докато усетеше земя.

Няколко часа му бяха нужни, за да стигне до караваната. Но поне стигна без проблеми. Търпението и упоритостта му бяха възнаградени.

Малко по-късно, когато вече седеше под лампата в караваната се замисли и откри паралел между Божието водителство и ходенето му в тъмното.

– Краката ми усещаха правилния път, – каза си Ангел, – по същия начин, когато сме се изгубили, можем да продължим напред, само ако връзката ни с Бога не е прекъсната.

Точно, когато сме несигурни и не знаем на къде да тръгнем, Бог ще ни показва правилния път.

Съществува древна поговорка, която казва: „Всички пътища водят към Рим“.
Може би в миналото да е било така, но днес лесно можеш да се заблудиш на кръстопът.

Пътят, по който вървиш, лесно може да те доведе в обратна посока.

Най-добрият начин да постигнеш целта си е да се обърнеш към надеждна пътна карта или към някой, който добре знае верния път.

Не всички пътища водят към Бога, както мислят някои. Защото съществуват пътни заграждения, които не дават на човек да достигне до Бога. Такава преграда е греха.

Но Бог ни е дал пътна карта – Библията, Той ни е дал и Водач, който знае пътя и може да ни го показва – Исус Христос.

Исус не каза: „Аз съм един от пътищата към Бога“, Той каза: „Аз съм пътя….“

Това не е високомерие, ограниченост и недостиг на милосърдие. Това е истината, защото Христос дойде от небето, за да плати нашите грехове.

Върви след Христос и никога няма да се заблудиш.