Жоро се вълнуваше:

– Единството не е еднаквост.

– Прав си, – съгласи се Боби. – Единството може да се определи като група от хора, които имат обща цел, визия или посока.

– В случая не ставаше въпрос да бъдем абсолютно еднакви, – оправда се Ивайло, който бе започнал разговора за единството, – а да напредваме към една цел.

Той бе заявил, че всички е нужно да имат едни и същи интереси, желания, дори хобита, което звучеше сякаш е необходимо да са еднакви.

Слави даде пример:

– Вижте един футболен отбор. На терена всеки играч има определена позиция, която включва дадени умения, роли и отговорности. Но всички играчи се стремят към една цел, да вкарат повече голове от противника.

– Църквата е мястото, където всички различия вече не трябва да предизвикват никакви разделения поради нашето единство в Христос, – заяви твърдо Христо. – Защото нашата обща цел е напредването на Божието царство чрез споделяне на Евангелието на Исус Христос. Когато вярващите се съберат заедно и действат в библейско единство, те вече няма да бъдем разделени или победени.

Повечето в групата бяха осъзнали какво е единство, за това закимаха глави в съгласие.

Виолета се колебаеше. Имаше чувство, че решението, което бе взела не е правилно, но тя бе твърдоглава и винаги искаше да прави нещата по свой начин.

– Аз знам по-добре, – твърдеше Виолета.

Ставаше въпрос за връзка. Преди да се впусне в нея, сърцето ѝ казваше:

– Не прави това!

Виолета игнорира предупреждението:

– Едва ли греша. Мъжът, който ме интересува е свещеник. Той може да ми помогне в моето духовно пътуване. Навярно Бог ще го използва, за да ме направи по-добър човек.

Именно заради тази връзка тя търсеше Господа с цялото си сърце, но тя я свали на колене.

Виолета бе малтретирана, обременена и отчаяна.

– Ако бях послушала Божия Дух, щях да избегна ненужната болка и нараняване, – плачеше тя. – Ако държах на себе си и бъдещето си, щях да обърна внимание на това, което Бог ми казва.

Непослушанието често ни води по пътища, по които Бог никога не е искал да вървим.
Дори когато сами си причиняваме страдание, изпълнявайки собствените си егоистични желания, Бог не ни обръща гръб. Той все още е готов да ни помогне да се измъкнем от дупката, в която сме паднали.

Достатъчно е само да се покаем и да се обърнем в правилната посока.

Мартин вървеше с приятеля си Живко по алеята в парка. Времето бе хубаво, за това двамата бяха решили да се поразходят.

– Какво си мислиш, когато чуеш думата „отстъпник“? – попита Мартин.

– Ако говориш за вярата, това е човек, който обръща гръб на Бога, – бързо отговори Живко.

– А не допускаш ли, че можеш да отстъпиш от вярата си, без да го подозираш? – предизвика го Мартин.

– Е, никой не планира отстъпничество, – съгласи се Живко. – То става незабележимо и постепенно.

– Толкова незабележимо, – засмя се Мартин, – че може да не разбереш, че се е писта

случило. Вървиш напред в Христос или вървиш назад. Прогресираш или регресираш.

– Забележи, – настоя Живко, – в момента, в който сложиш пътуването си с Христос на неутрална скорост, ще откриеш, че вървиш в погрешната посока.

– В края на една писта забелязах следния надпис: „Продължавай да се движиш. Ако спреш, си в опасност и застрашаваш тези, които летят“, – отбеляза Мартин. – Същото предупреждение може да бъде приложено и към християнския живот. Продължавай да се движиш. Ако спреш, си в опасност и застрашаваш останалите.

Живко плесна с ръце:

– Не трябва да почиваме на лаврите си, нито да живеем с това, което сме извършили в миналото си. Нека не спираме, а израстваме като последователи на Христос.

Двамата бяха напълно съгласни с това.

Лятното слънце изгряваше на хоризонта. Леля Дарина, съседката на Мая я повика с пръст и прошепна:

– Ела да видиш!

– Къде? – Мая потърси с очи посоката, която ѝ показваше Дарина.

На ветропоказателя на предната веранда на съседката имаше малка чаена чашка, пълна със слама, стояща върху метална степенка.

– Гнездо на колибри, – прошепна щастлива Дарина. – Виждаш ли бебетата?

Две малки човки като карфици, едва-едва се забелязваха. Те бяха насочени нагоре.

– Те чакат майка си, – усмихна се Дарина.

Мая извади телефона си, готова да ги заснеме.

– Не толкова близко, – укори я Дарина. – Ще изплашиш майката.

От тогава двете отдалеч следяха семейството колибри.

Но това не трая дълго.

След една седмица майката и малките бяха изчезнали.

– Сега кой ще се грижи за тях? – възкликна тъжно Мая.

– Бог ще се погрижи и за тях, както се грижи и за нас, – леля Дарина прегърна Мая през рамо.

Гошо се горещеше много:

– Защо толкова често изпускаме лодката?

Той имаше предвид живот в правилния път, следвайки вярната посока.

– Защото се задоволяваме с второто най-добро, – поясни Трифон

– Така е! – възмути се Гошо, – Ние се хващаме за лъскави заместители вместо за оригиналния артикул.

– Нека се откажете от всичките си извинения днес и да разпознаем къде трябва да се променим, за да пораснем.

– Промяната е същността на живота и си струва неудобството, трудностите дори и болката, – подчерта дебело Гошо.

– Животът е това, което Бог ни е създал да правим, – въздъхна Трифон.

– Нека спрем за момент и се запитаме дали се гмуркаме в живота, който Бог е планирал за нас или просто гребем по повърхността, – назидателно се изказа Гошо.
– Промяната е пътят към пълноценния, творчески и удовлетворяващ живот, който Бог ни призовава да живеем, – заключи Трифон.