Това е портрет на известния италиански художник Леонардо да Винчи. Смята се, че част от картината е изгубена.

Каква особеност на платното е накарало специалистите да направят подобно предположение?

Тук навярно ще се затрудните, особено ако не познавате живота на художника и как е обучавал учениците си. Можете да се разровите в Интернет и да прочетете малко повече за това.

Много добре знам, че не сте експерти, особено що се отнася до картините на Леонардо да Винчи и аз не съм.

За да стане човек такъв, трябва да научи всичко, което такива хора са открили или постигнали в тази насока, а след това внимателно да наблюдава и да сравнява.

Няма да ви измъчвам повече, ето го и отговорът на загадката.

Отговор:

Леонардо да Винчи не само е рисувал прекрасни картини, но е оставил и инструкции към учениците си.

В своя „Трактат за живописта“, той е отбелязал: „На портретите по-добре е да се рисуват и ръцете, защото те са много по-красноречиво свидетелство за характера на човек, отколкото лицето му“.

В последните десетилетия в света широко се разпространи ново необичайно хоби – резба по монети. На обичайната повърхност на монетите се появяват нови образи: портрети на хора, животни, пейзажи ит.н.
Такива монети се наричат Nobo nickel и се намират предимно в колекцията на нумизматите.
Nobo nickel не се правят от всякави монети, а само от такива, които са направени от мек метал. Основно се използват американски медно-никелови петцентови монети от 1913 – 1938 г. На тях е бил изобразен грубият профил на индианци с пера на главата, които лесно се преобразували в нещо друго.
В Америка в началото на миналия век е имало криза. Много художници и занаятчии били останали без работа. Някой от тях направил една оригинална монета, а останалите подхванали новото увлечение. След известно време за изработването на Nobo nickel знаели всики по  света.
Интересът към тези монети не е загубен и в днешно време. Съвремените майстори на Nobo nickel изобразяват герои от литературни произведения, черепи, демони и фантастични същества.
Един от виртуозите на резба на монетите е барселонецът Паоло Курсио. Той не само украсява повърхноста на монетите с изображения, но им правел и покритие, и когато монетата вече се бракувала, част от повърхността се обработва и се получава нова композиция.

Как се е отдало на немския фотограф Юрген Есхер, въпреки контрола за чуждестраните туристи, да заснима кадри от живота на обикновения кореец, не се знае. Той е нарекъл репортажът си „Наследството на диктаторът“. Ако Есхер беше задържан на границата със снимките, щеше за винаги да остане „гост на Ким Чен-ун“.
А ето какво разкриват и самите снимки.
Портретите на вождовете са окачени навсякъде: по улиците, в държавните учреждения, във всеки клас на училищата.
Жи Цзум Ми живее с двамата си внука в една стая, след като синът ѝ загинал. Поради това, че храната не достига, старците дават своите порции на децата.
В Анджу са били докарани 200 тона ориз, които се раздават на гладуващите. Купичката с ориз е единственото ядене за корееца за цял ден. Много е тежко положението на възрастните хора, които вече не могат да работят на полето.
В много населени пунктове няма дърва за приготвяне на храната. В селските райпони процъфтява ръчния труд.
Оделата не достигат. Децата спят сгушени едно до друго само под едно одеало.
Местата в болниците са недостатъчни, за това децата се слагат по две на едно легло.
Участието в агитацията, за призоваване на повече хора да работят на полето, за да се увеличат добивите, е задължително за всички слоеве на населението.

Карл Павлович Брюллов нарисувал портрета на съпругата на един богаташ от Перербург.
Когато получила портрета жената започнала да капризничи:
– Нещо не ми харесва….. Боите ли са толкова лоши?
Брюллов невозмутимо отговорил:
– Ако работата е в боите, то портрета трябва да има прилика с вас, тъй като аз ги купувам от този магазин, от където вие си купувате руж.

Вечерта беше невероятно топла, а небето изпъстрено със звезди. Срещата на Ваня и Митко продължи доста дълго, но въпреки че тъмнината беше погълнала умореното слънце, двамата искаха да останат още малко заедно. Митко предложи:

– Хайде да отидем до близката закусвалня.

Избраха си по една пържола с малко гарнитура и седнаха на една маса, почти незабележима за хората, които влизаха,  притисната в ъгъла на заведението.

Ваня взе едно от хлебчетата и го разчупи на две, но Митко грабна ножа и разряза своето на две равни части.

Ваня погледна ножа в ръцете на Митко и се засмя:

– Знаеш ли едно време в Германия не е било прието да се реже картоф с нож.

– Много странен обичай, – каза Митко, за него това беше съвсем неразбираемо.

– Обичаят датира още от 19 век…, – започна Ваня, но после спря.

– От къде си сигурна, че това е истина? – с насмешка каза Митко.

– Попитах за това един мой приятел германец, който ми даде много странно обяснение, – каза Ваня неуверено.

– Вероятно е някоя дивотия, щом и ти се съмняваш в нея, – захили се Митко.

Много сериозно Ваня продължи:

– Той предполагаше, че ….. тъй като лицето на императорът приличало на картоф, рязането на картоф с нож напълно е било възможно да се приеме като обида на величеството.

– И ти повярва на това? – все още с присмех я наблюдаваше Митко.

– Тогава и аз се засмях, но по-късно попаднах на портрета на императора и си казах, че е възможно, обяснението да е вярно.

– Лицето му наистина ли приличаше на картоф? – ококори очи Митко.

– Да наистина беше като на картоф, въпреки че поне на мен ми заприлича на прасе.

Митко се хвана за корема и започна да се тресе от смях. Когато утихна каза съвсем сериозно:

– Представи си, на този император сутринта му сервират бекон. Той оставя настрана вилицата и ножа и казва с леко съжаление: „Не, просто не мога….“.

Изведнъж неудържим смях заля и двамата. Те се потупваха по раменете  и сочеха чиниите си, където ги чакаше по една златиста пържола, като не преставаха да се смеят.

Не знам дали смехът е здравословен преди ядене, но лицата на Ваня и Митко сияеха. Те излъчваха подкупваща радост, която те кара да се присъединиш към веселбата им.