Виктор бе поверил сърцето и живота си в Божиите ръце, но се стесняваше да говори за Бога и да свидетелства пред хората.
Веднъж, когато влезе в близкото заведението, за да се срещне със свой приятел, започна да си тананика неволно една християнска песен.
Никой не забеляза това освен сервитьорката, която дойде до него и го попита:
– Вие ходите ли на църква? Чух песента, която си тананикахте.
– Да, – отговори Виктор.
И без да се усети започна да ѝ говори, колко е хубаво да бъдеш с Бога. Когато тя го изслуша му разказа за живота си:
– Баща ми умря. Ние също ходехме на църква, дори пеех в хвалението, – момичето се разплака, – след това се отдръпнах. Сега живея с мъжа си, имаме дете, но не искам да сключвам брак.
Виктор попита:
– Защо?
– За да не се развеждам, – каза момичето.
– Ела при майка ми в женската група, – покани я Виктор, – за да слушаш и разговаряш с жените върху Божието слово. Ела и на църква.
– По цяла седмица съм на работа, – каза момичето, –  имам само един ден за почивка, невъзможно е да го оползотворя по този начин.
На Виктор друго нищо не му оставаше, освен да се помоли за нея. И когато тя продължи работата си, той наведе глава и призова Бога на помощ.
Още същата неделя Виктор я видя в църквата. Той вдигна ръце и благодари на Бога.

Не е ясно къде са се целили, но снарядите попаднали в детски приют в малко виетнамско село, в което се намирала група мисионери. Всичките мисионери и две от децата били убити, няколко от останалите били ранени, в това число и осем годишно момиче.
Селяните поискали медицинска помощ от съседния град, в който имало връзка с американски войници.
Най-накрая дошъл военен лекар с медицинска сестра и комплект от медицински инструменти. Те открили, че момичето се намира в критично състояние. Ако не вземели веднага мерки, то щяло до умре от шок или загуба на кръв.
За преливане на кръв им трябвало спешно донор от същата група, която имало момичето. След бърз анализ, се установило, че никой от американците не притежава същата група, но някои от останалите деца, които не били ранени, я имали.
Лекарят, които не знаели добре виетнамски, къде с думи, къде с жестове, обяснили на уплашените деца, че ако момичето не получи кръв, ще умре.
Попитал дали някое от децата би се съгласило да даде кръв. Децата широко отворили очи и замълчали. След няколко напрегнати минути се вдигнала малка трепереща ръка, бързо се свалила и отново с вдигнала.
– Благодаря, – казала медицинската сестра, – как се казваш?
– Хан, – казало момчето.
Сложили Хан на леглото, намазали му ръката със спирт и вкарали във вената му игла. По време на тази процедура Хан лежал, не се движел и мълчал, но след минута се разплакал и бързо закрил лицето си със свободната си ръка.
– Боли ли те Хан? – попитал лекарят.
Хан поклатил отрицателно глава, след няколко секунди отново избухнал в плач и се опитал да сдържи плача си.
– Боли ли те Хан? – попитал докторът отново, но момчето отрицателно кимнало с глава.
След време редките проплаквания се превърнали в равномерен тих плач. Момчето затворило очи и захапал юмрука си, за да задържи риданията си.
Лекарят започнал да се безпокои: „Какво не е наред?“
В този момент дошла на помощ една медицинска сестра виетнамка. Като видяла страданието на момчето, го попитала нещо на виетнамски, изслушала го и му казала нещо с успокоителен тон. Момчето веднага спряло да плаче, тя му кимнала насърчително и на лицето на детето се появило облекчение.
Медицинската сестра казала на лекарят:
– Той си мисли, че умира. Не ви е разбрал. Помислил си е, че искате неговата кръв, за да спасите живота на момичето.
– Но защо се е съгласил тогава? – попитал лекарят.
Виетнамката превела въпроса на момчето и то казало:
– Ние сме приятели …..

Турският музикант Гьоркем Шен е публикувал видео в YouTube, на което той свири на музикален инструмент, който е нарекал „яйбахар“.
Този музикален инструмент може да ви изглежда на всичко друго, но не и на уред, от който могат да се извлечат музикални звуци.
Но когато музикант се допре до струните му, става ясно, че такива звуци едвали ще могат да се получат от други музикални инструменти.
Инструмента е устроен така, че вибрациите от неговите струни с помощта на цилиндрични пружини се предават на специални барабани, на които са обтегнат специални мембрани.
В резултат на това се получава уникален обемен звук, който буквално изпълва стаята.
За сега музикантът не е мислил по въпроса за производство и продажба на такива инструменти. Него напълно го удовлетвояват експериментите със звуците, с който той се занимава в старата си къща. Но в бъдеще такава възможност, за производство, не се изключва.

Хлебарките се ориентират в пълна тъмнина благодарение не само на обонянието и осезанието. Учените са открили в насекомите свръхчувствителни рецептори, които позволяват да се улови и най-малката светлина.
За проверка на зрителната острота, учените са създали специлна система интерпретираща виртуална реалност.
Пуснали хлебарки в тракбол, заобиколен от движещи се декорации. При такива условия те не могат да се ориентират с помощта на устата или антените.
След това учените започнали да въртят черно-бели ивици около хлебарките, включвайки светлина със различна интензивност, преминавайки от ярка осветеност в безлунна нощ и обратно.
Насекомите са реагирали на въртенето на декорациите даже при светлина 0,005 лукса, когато фоторецепторите в фасетачните очи са улавяли само един фотон за десет секунди.
Според изследователите, за да се справят с такава сложна визуална информация, хлебарки използват неизвестни за сега в науката невронни механизми, разположени в участъка, намиращ се в основата на мозъка, отговарящ за координацията на движението.
Учените се надяват, че разбирането на тези механизми ще помогне за разработването на нови уреди за нощно виждане.

Пленниците бяха събрани на хиподрума в Москва и на стадион „Динамо“. Преди това всеки немец беше преминал през щателна проверка. За парада в Москва взеха само здравите и можещите да се придвижват самостоятелно.
Пожарникарите донесоха вода на военноплениците, но тя бе достатъчна само да се утоли жаждата им, но не и да се умият. Те имаха доста неугледен вид, немити, без обувки, но за това пък им раздадоха подсилени дажби, овесена каша и хляб със салам.
На 17 юли в 11 часа сутринта пленниците бяха разделени на две групи. Построиха ги по звания по 20 в редица. Първата група от 42 хиляди човек премина за 2 часа и 25 минути Ленинградското шосе, улица Горки, през площа Маяковски до гарата в Курск. Сред тази група имаше 1227 пленени с офицерски и генералски звания.
Втората група същояща се от 15 хиляди човека за 4 часа и 20 минути, премина почти същия маршрут и стигна гара Канатчиково.
Колоните се охраняваха от конници с голи саби и охрана с пушки. Зад
плениците се движеха машини за поливане, които символизираха отмиването на „нациската измет“ от земята.
„Парадът“ завърши в седем часа вечерта, когато плениците бяха качени по вагони и откарани по местата, където ги държаха затворени. На четирима пленници, изоставащи от колоната беше оказана медицинска помощ.
Сред пленниците имаше колона от французи колаборационисти. Те носеха на куртките си трикольорна значка. Когато се изравниха и видяха генерал Птит, който стоеше в задната част на камиона, започнаха да викат:
– Да живее Франция, наш генерал! Ние не бяхме доброволци! Нас ни призоваха насила. Да живее Франция!
Ернест Птит не прояви към тях никакво съчувствие. Изплю се злобно и през зъби каза:
– Мерзавци! Който не е искал, той не е с нас.
По време на парада от стана на населението се чуваха скандирания:
– Смърт на Хитлер! Смърт на фашизма!
Агресивност и преки нападки срещу пленниците нямаше много, въпреки че хората бяха настроени доста злобно към пленените.