Дамянка бе весела и пъргава на младини. Ходеше на работа, преизпълняваше нормата си, за което много ѝ завиждаха, най-вече за повечето пари, които получаваше.

Върнеше ли се в къщи, сръчните ѝ ръце приготвяха храна, перяха, чистеха, … Тя намираше време всеки да изслуша, да чуе как е минал денят му, да го утеши и насърчи, ако не е успял.

За това я обичаха много в къщи. Тя бе “безценна майка“ и „незаменима съпруга“.

Дамянка отгледа двама сина, гордееше се с тях. Израстнаха работливи и ученолюбиви мъже, намериха си добри момичета и създадоха семейства за пример, появиха се и децата, това донесе голяма радост за всички.

Дамянка бе неотклонен помощник на съпруга си, подкрепяше го във всяко от начинанията му, дори и когато грешеше, а след това вместо да го упрекне, казваше:

– Не се притеснявай, всеки бърка. Но от грешките си човек се поучава. Не гледай назад, няма да бъде все така.

Каква идилия!

Но се появиха болки в ставите и краката. Дамянка започна да се изморява бързо, а това ѝ състояние я плашеше.

Въпреки болките, тя се усмихваше на внуците и им казваше:

– Добре сега ще излезем на разходка, но преди това трябва да си взема „третия крак“.

Дамянка не се предаваше лесно, но на приятелката си един ден сподели с болка:

– Без този кривак никъде не мога да отида. Страхувам се, че някой ден краката ми нацяло ще откажат. Мазилата и таблетките вече не помагат, те временно заглушават болката. Всичко това е загуба на средства.

Приятелката ѝ я успокояваше:

– Годините ни не са малко вече. Всяко напрежение, безобидна травма от младежките и по-късни години, започват да се обаждат. Да се радваме на благовремието, което ни е подарено и още можем да се движим.

Дамянка въздъхна дълбоко:

– Знаеш ли, най-големият ми страх е, че ще се обездвижа, но още по-страшно ще бъде за мен да бъда в тежест на децата и внуците си. Иска ми се тъй както вървя, тъй да си отида, не искам да бъда бреме за близките си.

Колко много стари хора живеят с тези страхове, защото децата им забързани в мрачното си ежедневие, няма да могат да им обръщат достатъчно време.

Има много изоставени стари хора, за които никой не се грижи. Те са дали всичко на времето, за да бъде добре на околните, но сега са се превърнали в нежелан товар.

На тези застарели майки и бащи дължим много, време е да се погрижим за тях.

Кръстина и Асен скоро се нанесоха в току що купената си къща. Запознаха се със съседите си.
Така те срещнаха Елена. Тя бе жена в преклонна възраст. Нямаше сили да се грижи за градината в двора, а не можеше да обслужва и самото жилище.

Боята на къщата ѝ се лющеше. Имаше строшени керемиди на покрива. Розите в двора се бяха превърнали в истинска джунгла. Всеки момент всичко това можеше да се срути и да я погребе в развалините си.

Кръстина предложи на съпруга си:

– Хайде да ѝ помогнем.

– Ако бях първа младост, целият ремонт щях да извърша сам, – засмя се Асен, – но ти добре знаеш, че краката ни едва ни държат, а каквото хванем в ръце го изтърваме. Как ще ѝ помогнем?

– Ще пишем в местния вестник, – каза Кръстина, сложила ръце на кръста, готова сякаш да се пребори със всеки проблем.

И го направиха. След три дена в двора на Елена бе шумно и весело.

Младежи бяха дошли да помогнат на старата жена.

След два дена нищо не бе останало от старата рушаща се къща. Тя искреше в нова бяла премяна. Покрива бе надеждно закърпен с нови керемиди, а на входа стояха спретнато подстригани рози.

Къщата на Елена бе станала неузнаваема.

Трогната до сълзи стопанката на дома не знаеше как да се отблагодари на помощниците си:

– Благодаря ви, мили мои! Още не мога да повярвам, че направихте това за мен, просто ето така, от добро сърце.

Младежите се радваха заедно с нея, защото бяха успели да ѝ донесат малко радост и да разхубавят дните ѝ.

Те обещаха:

– Отново ще дойдем, за да ви погостуваме малко, ако нямате нищо напротив.

– Заповядайте, – нежно и с голяма любов им се усмихна Елена, – в моя дом сте винаги добре дошли!

Всеки има нужда да си плаща сметките, дори гениите. Особено тогава, когато гениите не са били още такива и не са могли да се изхранват само с писане.

Знаете ли каква професия е имала Агата Кристи преди да започне да пише детективските си романи?

По време на Втората световна война Агата Кристи е била член на доброволен медицински отряд и облекчавала страданията на ранените в една от военните болници във Великобритания.

Първоначално било безплатно. Чак през 1917 г. тя станала помощник фармацевт с изумителната заплата от 16 лири на година, 800 фунта или 1045 евро по днешни цени.

По-късно знанията придобити на тази работа, са ѝ били полезни за написване на детективските ѝ романи.

Балканските противоречия са нова причина за свикване на 24 октомври 1885 г. в Цариград конференция на Великите сили.

Тази конференция продължава и след Сръбско българската война.

Вече е трудно да се иска възстановяване на положението отпреди 6 септември, затова Великите сили преговарят главно по условията за признаването на Съединението.

Преките турско-български преговори завършват с подписването на 24 март 1886 г. на Топханенски акт, който признава Съединението. Компромисът е постигнат благодарение на турското съгласие българският княз Александър Батенберг да поеме управлението на Източна Румелия, а в замяна Османската империя получава Кърджалийска околия и селата по долината на река Въча, населени предимно с българи мюсюлмани.

Съединението е извършено и защитено благодарение на пълното единение на българите от всички краища. Успехът му подсилва оптимистичната вяра, че това е само първата стъпка към пълното освобождение на българските земи.

Съединението е изцяло българско дело и е сред най-успешните събития в нашата историята.

Но то има и негативните последици.Съединението довежда до конфликт с Русия, което ще предизвика проблеми в бъдеще.

Съединението успява благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата. Щастието е добро, но е несигурен помощник, защото лесно променя посоката си.

Значителното уголемяване на територията на България ѝ създава потенциални противници на Балканите. Това затруднява следващата стъпка, борбата за освобождение на Македония.

В един малък резерват за слонове, всички животни са приятелски настроени един към друг. Състрадателни хора бяха събирали на това място животни, които бяха живели при ужасни условия, в цирка или на улицата.

Но имаше една забележителна двойка.

– Погледни ги само, – каза Стоил изненадан наблюдавайки интересната двойка. – Обикновено животните дружат само с тези от техния вид.

– Тези двамата са разрушили всякакви стереотипи, – засмя се Лъчезар.

– А, за тези ли? – обади се човекът, който се грижеше за животните.  – Те наистина са невероятни. Това е слона Тари, а неговата приятелка е мелеза Бела.

– Първоначално ги виждах да скитат заедно, – засмя се Матей, той също помагаше за гледане на животните, – но после станаха истински приятели.

Дружбата между слона и кучето продължи 10 години. Заедно ядяха, пиеха, играеха и се разхождаха.

Един ден при нещастен случай Бела си нарани гръбнака.

Всеки ден 35 годишния Тари отиваше до ветеринарния пункт и стоеше там дълги часове на едно място.

– Какво прави този слон тук? – питаше ветеринарния лекар.

– Не знам, – каза Мирон, помощник на ветеринара. – Имам чувството, че чака някого.

– Едва ли има много приятели между хората тук, – засмя се лекарят. – Но при нас няма слон. Кого чака според твоите предвиждания?

– Точно, когато се появи този слон, – обясни Мирон, – докараха една кучка със счупен гръбнак….

– Невероятно, – възкликна ветеринарът. – Хайде да проверим.

Двамата на носилка изнесоха Бела. Слонът бавно приближи. Хоботът му се вдигна и нежно докосна Бела, а тя излая доброжелателно.

– Да не повярва човек, – извика Мирон, – слон и куче приятели….