През януари 1935 г. на благодатните и почти райски Карибски острови от срутване на нажежена маса от камъни изгорял до основи публичен дом, над който месният свещеник нееднократно е призовавал небесно наказание.

Този дом бил смятан за разсадник на злото и покварата. Там често ставали намушквания с ножове, играели се хазартни игри, а хората около него го наричали „дом на греха“.

Полицията не успяла да открие причината за пожара. Камъните се разтопили като лед, а при падането са били нажежени до червено.

Това е било видяно от много свидетели.

Полицията в разследването на инцидента не е пожелала да приеме никакви мистични обяснения.

В народното съзнание Страстният петък е свързан с редица обичаи и суеверия. Смята се, например, че изпечен хляб в този ден не плесенясва и изцелява всяка болест.

Моряците смятат, че такъв хляб е талисман против корабокрушения, а топлият изпечен хляб в този ден ще запази дома от пожар до следващия Велик петък.

В Русия на този ден по-богатите гощават своите близки и познати, на които празничната трапеза не е по джоба им.

На този петък не е желателно да се работи. Не трябва да се мушкат железни предмети в земята, като лопата, гребло, мотика, защото това ще донесе беда. В този ден не се садят растения, но ако посадите чушки ще имате двоен добив.

Изпрана и простряна дреха през този ден, никога няма да стане чиста. На бельото ще се появят кървави петна.

Много от обичаите са преминали от езически обреди. Някои от тях противоречат на християнската традиция.

Дали да  вярваш на тези обичаи е въпрос на личен избор.

Страстният петък е повод да спрем в нашето забързано ежедневие и да се запитаме: „Как живеем? Накъде отиваме?“

Tой се изтърси у нас и остана и на другия ден в деня на изборите. Беше спокоен и невъзмутим както винаги. Всичко живо, както е обичайно в страна, беше възбудено до краен предел, още повече че в тези дни пламтеше огромен политически пожар.

Убедих, че политическите домогвания на нацията не струват пет пари, но ако все пак имат, макар и зрънце стойност, то трябва да се търси както сред възрастните, така и сред младежта.

Бях толкова възбудена и разпалена, колкото и всички останали избиратели, и останах изненадана, когато той ми каза, че ще остане у нас и на другия ден, в деня на изборите. Все пак изненадата ми не беше чак толкова голяма, защото си го знаех какъв е разсеян и реших, че просто е объркал датите. Имаше достатъчно време да поправи грешката си, затова му предложих да се върне в града, за да може да гласува. Но той отговори, че изборите никак не го интересуват и че се е измъкнал нарочно от града, за да не гласува и същевременно да има някакво оправдание.

След това ми обясни защо не желае да гласува:

– Посредством влиятелни приятели успях да получа обещание и от двамата представители на партиите, че ще бъда назначен за кмет. Как ще завършат изборите, ми е безразлично, понеже кметското място ми е вече осигурено. В никакъв случай не бива да гласува за някой от кандидатите, защото ако другият случайно разбере това, може да го използва като повод да не си изпълни обещанието.

Каква невероятна сатира за нашата политическа система! Защо би трябвало президентът да се интересува как е гласувал един бъдещ кмет? Нормално би било от един кмет да се изискват само качествата, необходими за тази длъжност, а неговите симпатии не трябват да имат нищо общо длъжността му.

Каква ирония, за президент се избира само един от двамата кандидати, но човекът ще си получи мечтаното кметско място.

Сред артистите се разгорял спор за това, какво може да се приеме за изкуство.
Шаляпин тихичко се оттеглил в другата стая.
Изведнъж вратата се разтворила. Шаляпин стоял мъртвешки бледен на прага, косуте му били разрошени, очите му били пълни с ужас. С треперещ глас казал:
– Пожар!
Дигнала се страшна паника, хората закрещели….
Изведнъж Шаляпин се разсмял:
– Сега навярно сте разбрали какво е изкуство?
Разбира се, не е имало никакъв пожар…

В човека живее  един мъничък зрител. Той не участва в постъпките, нито в страданията му, винаги е хладнокръвен и постоянен. Службата му е да вижда и да бъде свидетел, но без право на глас в живота на човека. Не се знае защо съществува така самотно.
Този кът от съзнанието на човека е осветен денем и нощем като стаята на портиера в голяма къща. Будният портиер денонощно седи във входа на човека. Познава всички обитатели на своя дом, но нито един обитател не се съветва с портиера за своята работа. Обитателите влизат и излизат, а зрителят портиер ги следи с поглед. От своята безсилна осведоменост той е тъжен понякога, но винаги учтив и самотен. Квартирата му е в друга къща. В случай на пожар портиерът звъни на пожарната и наблюдава отвън по-нататъшните събития.
Докато Симеон пътуваше с влак или вървеше пеша, този зрител в него всичко виждаше, макар че нито веднъж не го предупреди и не му помогна. Той живееше успоредно с него, но това не беше самият Симеон.
Той съществуваше като мъртъв брат на човека. В него всичко човешко беше налице, но не му достигаше само нещо мъничко. Човекът никога не го помни, но винаги му се доверява така, както един обитател излиза от къщата си и оставя жена си, но той никога не я ревнува от портиера.
Това е евнухът на човешката душа. Ето защо беше само един свидетел.