Това бе опустошителен пожар. Причината бе неизправност в електрическото табло.

Лиляна оплакваше трофеите на сина си и му обещаваше:

– Дани, ще ги възстановим.

Но синът оставаше учудващо равнодушен:

– Ако трофеите са най-важните моменти в живота ми, тогава не си струва да живея занапред, – каза той. – Защо да губя време и усилия да си върна миналото? За мен е по-добре да се съсредоточим върху изграждането на бъдещето си?

А баща му добави:

– Има неща и дори хора, които ще трябва да изоставим, ако искаме да продължим напред. Всеки и всичко, което те държи в капана на миналото ограбва бъдещето ти, което Бог иска за теб.

– Така е, – съгласи се Дани, – не можеш да следваш Господа в бъдещето, ако държиш на миналото си.

Бащата се усмихна:

– Твоето минало ще бъде твое бъдеще, докато не събереш смелостта да създадеш ново.

– Смелост? – Дани тръсна глава, неразбирайки баща си.

– По-добре вземи всеки спомен, който продължава да те наранява, цялата болка, цялото съжаление, цялата горчивина и разочарование, извади всички моменти на предателство и всеки провал от сърцето си и ги хвърли в огъня.

– Това ми прилича повече на разрушение,- повдигна вежди Дани.

– Не точно, – кимна с глава бащата, – например не трябва да изгаряш релационните мостове и не действай според стратегията на изгорената земя. Просто бъди сигурен, че правиш правилното нещо по правилния начин. Цени миналото, но живей в настоящето и за бъдещето.

– Пътуване към най-доброто бъдеще…, – Дани въздъхна.

А баща му продължи:

– Това пътуване минава през пещта. Огънят едновременно изковава това, което трябва да станем, и ни освобождава да живеем живота, за който сме създадени.

Това бяха трудни осемнадесет месеца за Зорница. Ураган събори стотина дървета в ранчото ѝ. Пожар унищожи кабинета ѝ с много ценни находки от една експедиция.

А един ден ѝ съобщиха:

– Имате рак.

След няколко седмици синът ѝ претърпя много тежка операция.

Родителите ѝ се разболяха и тя трябваше да се грижи за тях.

Къщата ѝ се нуждаеше от ремонт. И за всичко това трябваха средства.

Зорница се олюляваше от една спешна ситуация в друга. Тя стискаше зъби и шептеше:

– Няма ли край всичко това.

След като всичко свърши, тя дълго размишляваше за тежкия период през, който бе преминала.

И Зорница стигна до заключението:

– Бог е позволил бурите на страданието да се увеличат и засилят в живота ми, за да задълбоча връзката си с Него. Да Го обикна още повече.

Вярата ни расте само, когато ветровете на живота са в противоречие с личния комфорт.

Това е целта и на Бога, Който позволява да се сблъскаме с бурите и страданията.

Доверете Му се!

Сезоните пожари са нещо кошмарно, но неотдавнашният такъв бе изключителен по мащаба на разрушенията, които бе причинил.

– От къде пак дойде това чудо? – мълвяха малкото оцелели от пожара.

Дошлите да помагат, с каквото могат, констатираха:

– Сушата и високите температури са допринесли за разпространението на огнената стихия.

Много хора бяга загинали, броя на изчезналите не бе малко.

Хиляди къщи бяха разрушени.

Групата от помощници започна да се изкачва нагоре към върха на близката височина, за да огледат по-добре пораженията.

Когато минаха през един от жилищните райони, видяха семействата останали без дом как се гушеха в брезентови палатки.

Пътят бе изпълнен с дупки. На някои места доста криволичеше.

Когато се изкачиха горе това, което видяха, буквално ги шокира.

– Пълно унищожение, – възкликна един от мъжете.

– Вижте, – ръката на Диляна сочеше самотно червено цвете, единственият признак на живот на фона на саждите и руините. – Каква красота сред пепелта.

– Наистина, колкото и тъжно да е това, което виждаме, – каза окуражаващо най-младият сред тях, – Господ е жив и могъщ.

– Дори в трудни ситуации, Той гледа да ни зарадва, – добави друг.

Наближаваха празници, а Слави негодуваше:

– Фалшивите елхи са зло.

Но никой не го слушаше. Други само се подсмихваха и се чудеха на акъла му.

Слави застана на площада в малкото градче и започна да прокламира:

– Спрете да наричате пластмасовите чудовища от поливинилхлорид, които сте издигнали в хола си, „дървета“! Те са жалка имитация на истинските. Лишени от аромат мерзости. Безсмъртни химически смеси, които сериозно застрашават празника и самите вас.

Някои от минувачите му се подиграваха, но други опитваха да му обяснят:

– Фалшивите елхи са необходими за някои, които са алергични към естествените.

– Вие застрашавате околната среда, – осъждаше го едър мъж. – Нима искате да се изсече ценен природен ресурс?

– Истинските дървета са опасни, те могат да предизвикат пожар, – напомняше му възрастна жена, която бе загубила дома си, когато пламна елхата.

– Това са пълни глупости, – възразяваше яростно Слави. – Фалшивите дървета носят заблуда.

Неговото желание да защитава идеята за естествените елхи идваше от едно болезнено преживяване в детството му.

Когато бе на седем години, майка му реши да замени истинската елха с фалшиво дърво.

Той бе ужасен. Липсваше му миризмата на естественото дърво и самоделно направените играчки и свещи, с които го отрупваха.

Всичко, което му харесваше бе заменено с пластмасово дърво, идеално симетрично, с монохромни светлини.

Слави си обеща:

– Когато порасна ще празнувам празника, както трябва.

За това той отиде в гората. Уби едно дърво със брадва в ръката си, след което завлече трупа му в дома си.

Слави бе удовлетворен, но дървото сълзеше. От него капеше сок.

Вече се стъмваше. Хари дори не знаеше вече къде е.

Той се ядоса не на шега:

– Къде се забутах? Сега кой знае, къде мога да обърна?

Взе решение и направи завой на непозволено място, добре че нямаше други коли насреща.

Изведнъж той забеляза къща, която цялата бе обхваната в пламъци.

Бе късно през нощта и Хари уплашен предположи:

– В сградата навярно има хора.

Той изтича до къщата и започна да удря по прозорците, като крещеше силно:

– Пожар! Излизайте навън!

Скоро от къщата излязоха четири деца – две момчета и две момичета.

Уплашени децата споделиха малко по-късно:

– Родителите ни са в друг град.

– Алармата за пожар не се е обадила.

– Шумът от пожара изобщо не ни събуди.

Ако Хари не ги бе събудил, щяха да изгорят.

Само пет от седемте кучета намериха трагичния си край в пожара.

Къщата бе напълно унищожена, но родителите бяха благодарни на Хари за това, което той направи:

– Не знаем с какво можем да ви се отплатим. Вие спасихте децата ни.