Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.

Здрачът отстъпваше мястото си на мрака.

Веселин слизаше в подножието на хълма.

Погледът му бе привлечен от появата на една светлинка, после на втора и т.н.

Мракът оживя.

Сякаш невидима ръка запалваше една след друга тези светлинки.

Веселин се развълнува от видяното и това го наведе на размисъл.

– И аз бих искал така, – възкликна той, – животът ми да бъде прекаран в запалване на души, една след друга, със свещения пламък на вечния живот. Важното е, да остане, доколкото е възможно, незабелязан, за да се изяви и прослави Той.

Когато правим нещо, обикновено искаме да ни забележат, но когато сме готови да отклоним фокуса от себе си, другите ще видят нашите добри дела и ще прославят нашия Отец на небесата.

Каква огромна привилегия е, че животът ни е пропит със себеотдаващата природа на Христовата любов и благодат, така че другите да могат да бъдат привлечени от Него чрез нас.

Нека носим Христовото присъствие на всеки, когото срещнем. Нежно да разсейваме всяка тъмнина на страх или неверие, като осветяваме с Неговата светлина живота им.

Младен отново се бе провалил. Той гледаше виновно баща си и тихо мълвеше:

– Съвсем не исках, ….. но така се случи.

Баща му го гледаше строго и очакваше много повече, но така и не го получи. За това покани сина си да седне и му каза:

– В Южна Америка расте странен вид лоза, известен като матадор.

– Матадор на испански не означаваше ли убиец? – попита Младен.

– Да, – усмихна се бащата. – Това растение със сигурност си е спечелило това име.

Младен се приготви да слуша. Баща му бе пълен с какви ли не истории, а той обичаше, когато той разказваше някоя от тях, защото във всяка се съдържаше поука.

– Матадорът започва живота си, растейки в подножието на някое дърво, – започна бащата. – Първоначално изглежда като безобидно малко растение, но докато расте, той безмилостно се вие ​​около дървото. Проправя си път към върха и бавно го задушава. Когато матадорът достигне върха на дървото, цъфти изобилно, сякаш празнува убийството, което е извършил и все едно се провъзгласява за победител.

Младен въздъхна. Баща му го изгледа изпитателно и продължи:

– Много навици в живота ни са като тези на матадора. Първоначално изглеждат безобидни, но оставени без контрол, стават опасни. Трябва да победиш лошите си навици, в противен случай те ще те победят и постоянно ще патиш.

Още докато слушаше историята, Младен се досети, какво щеше да го посъветва баща му.

– Трудно ще ми бъде да ги победя, – тъжно констатира Младен.

– Ти не си сам, – потупа го по рамото баща му. – Обърни се към Бога. Той няма да ти откаже и ще ти помогне.

Бяха една малка група. Водеше ги човек, който обясняваше природните забележителности и отговаряше на въпросите им.

В подножието на планината Симо забеляза, че редица домове са без прозорци.

– Как влиза светлина в тези жилища? – попита Симо. – Що за идея е това, да не оставят място за прозорец на поне една стена?

– Някои от тукашните се боят от демони, – обясни водачът. – Смятат, че такива изчадия могат да проникнат в домовете им, докато спят и да им навредят. За това са построили домовете си с непроницаеми стени.

– Ако знаеха само, – въздъхна най-възрастният от групата дядо Петър, – че ако последват Исус, не само щяха да имат прозорци, но щяха да ги отворят широко, за да проникне светлината.

– Не би трябвало да им се присмиваме, – обади се Наско. – Днес живее в тежко време изпълнено със страх, напрежение, болка и мъка. Не се ли крием и ние от коварна болест, която ни разделя с любими хора, приятели …..

– Исус иска нашите домове да имат прозорци, – наблегна бай Мито. – Трябва да търсим убежище не зад стените, а в Господа.

– Понякога е необходимо да има стени, – засмя се Васил, – но те нека бъдат с прозорци. Това ще покаже на останалите, че се доверяваме на Бога, не само сега, но и за в бъдеще.

– Нашите страхове са си реални, – каза Милена.

– Да, но Бог е по-голям от тях, – провикна се дядо Петър. – Прозорците ни откриват Исус – „истинската светлина“, но не само на нас, а и на тези, които се нуждаят от Нея.

Групата се умълча. Те гледаха стените без прозорци и тъжно си мислеха за хората, които се криеха зад тях.

Денят преваляше. Слънцето целуна хребета, а мракът се събуди и запълзя по гористата местност.

Наско и баща му се изкачваха по една планинска пътека. Забелязаха малък облак прах.

Избързаха напред и видяха язовец, който ровеше в стръмния насип. Явно си приготвяше леговище.

Главата и раменете на животното не се виждаха. Те бяха погълнати от дупката. Борсукът енергично копаеше с предните си лапи, а натрупаната пръст изритваше със задните.

Животното бе толкова увлечено в работата си, че не усети натрапниците.

– Гледай го колко е работлив, – засмя се бащата.

– По-добър е от булдозер, – хитро намигна Наско.

До краката на момчето лежеше тънка и дълга пръчка. То не се стърпя и перна с нея язовеца отзад. Ударът не бе силен, но животното подскочи и се обърна.

От войнствената поза и предизвикателния вид на язовеца нищо добро не се очакваше.

– Много е агресивен, – тихо каза бащата, като внимателно наблюдаваше животното.

– Да бягаме, – извика Наско.

И двамата хукнаха по нанадолнището през глава.

Ако някой бе измерил времето им с хронометър, със сигурност щеше да установи, че са счупили някой световен рекорд.

Когато стигнаха подножието на хълма, двамата не можеха да си поемат дъх.

– Защо го удари? – попита бащата.

– Пръчката бе до мен и …….. не устоях на желанието да го перна.

– Това да ни е за урок, – неодобрително поклати глава бащата, – друг път да не се бъркаме в чуждите работи. Нашите ни стигат.

Занимавайте се със своите дела и не си пъхайте носа в чуждите.