Показаното по телевизията отново смути умовете на зрителите. Управниците се опитваха да докажат, че борбата със световния тероризъм не можело да мине без жертви.

Убеждават наивният зрител, че за не дойдат терористи у нас, трябвало заедно с американците да воюваме срещу злото в Ирак и Афганистан, и навсякъде, където Ал Кайда простира пипалата си.

– Къде сме тръгнали по чужд акъл, – недоволстваше бай Марин, – та момчетата ни гинат по чужди земи.

– Това е ламтеж за петролни кладенци и надмощие, – намеси се Любо, – а това не води до нищо добро.

– Нашите момчета в тая световна кланица на тероризма са обречени, – въздъхна примирено Неда.

– Абе тия дето се самовзривяват и убиват хората около себе си, защо го правят? – попита бай Марин. – В какво вярват? На какво се надяват?

– Такива действия само подсилват тероризма, – намеси се Наско.

– Какъв тероризъм? – махна недоволно с ръка Любо. – Американците нахлуха в Ирак заради петрола.

– Гонят си интересите, – вдигна рамене Наско. – Ами ние какво гоним?

– Колко държавица сме, – обади се и дядо Продан, – а си навираме главата, където и големите не смет да се покажат.

– Демокрация щели да правят, – издигна глас бай Марин.- Ей, хора, тя не се прави с войска, а от вътре се създава ….

– Политиците казват, че народът не бил доузрял да види ясно промените, – натърти Любо, – а ние отчаяни и обезверени, доверяваме се ту на един, ту на друг ха да стане нещо, ама няма.

– Измерват рейтинга на политици и държавници, но кой ще измери рейтинга на народа? – попита навъсено Наско.

– Политиката е мръсна работа, който нагази в нея, не може да остане чист, – заключи дядо Продан.

Каквото и да говореха, всеки от тях знаеше, че и в страната ни нещата не бяха добре, но искрено съжаляваха момчетата, които ги изпращаха навън в подкрепа на една или друга кауза.

Желаейки на сина си добро и страхувайки се, че ще израсне слабохарактерен и плачлив, някои родители от ранно детство започват да внушават на момчето:

– Не реви! Плачат само момичетата!

– Ти трябва да търпиш болка! Бъди мъж!

През следващите години с него се случва това, от което родителите са се бояли. Техният син става емоционално неустойчив. В стресови ситуации губи самообладание и изпада в паника.

Нещо повече, на момче, което в детството са му забранявали да плаче, не може да осигури емоционална подкрепа на жената и децата си. До него постоянно трябва да има човек.

Това често води до неврози, депресия, семейни конфликти, а понякога даже и до развод.

Това е една прекрасна дървена постройка, направена във формата на три симпатични сови. Тя гостоприемно е отворила вратите си за туристи, желаещи да пренощуват на такова необичайно място.

Къщата се намира в Бордо, Франция. Почиващите по време на посещение си в този живописен край могат да прекарат нощта в „совите“ абсолютно безплатно.

Къщата трябва да се резервира предварително, защото има много желаещи да си почиват в нея.

Дървената триетажна сграда е построена с подкрепата на местните хора, които винаги се радват на притока от туристи.

Вярно е, че в къщата няма електричество, но нощуващите в „совиното трио“ ще го преживеят някак си.

Каква трудна сутрин, Борис не беше спал цяла нощ. Той беше доста разтревожен и имаше за какво.

Негово роднини имаха здравословен проблем. Тази сутрин чичо му позвъня и изплака на телефона:

– Милена има рак. На Васко му предстои сложна операция. А баба Стефана вече никой не познава.

Освен това един от най-добрите служители на Борис, се пенсионираше. Той много пъти му бе давал мъдри съвети и измъкваше компанията от кризисни ситуации, а сега бе дошло време да си почине след толкова години напрегнат и всеотдаен труд,

Да, но сега Борис трябваше да довърши важен проект, а толкова се нуждаеше от подкрепата и помощта на стария служител.

Докато Борис си пиеше кафето и разговаряше с хората наоколо, тези проблеми непрекъснато се въртяха в главата му.

При него дойде Весела, стара негова позната. Тя посочи дървеният кръст на стената и каза:

– Това е най-хубавият кръст, който съм виждала.

– Човекът, който се грижеше за сградата, го изработи от клон на старо отсечено дърво, – поясни Борис.

Той я погледна изненадано и допълни:

– Та този кръст виси на стената от няколко години вече.

Весела покри лицето с дланите си и възкликна:

– Не е ли невероятно? Бил е толкова дълго време там на стената, а аз сега чак го забелязах.

Борис се загледа в кръста, символ на Божията любов към на хората. Той разбираше, че това не е случайно. Имаше проблеми, но на къде беше насочен погледа му? Да, това бе знак за него точно в този труден момент.

Борис погледна към кръста  и прие думите на Весела като послание към него, което можеше да се изрази така:

„Аз съм с теб! Винаги съм бил до теб!

Когато преминаваме през трудности, Бог ни отваря очите, за да разберем, че не сме сами и че Той е винаги с нас.

Ако възложим проблемите си на Бога, Той ще ни утеши и ще ни даде изходен път.

С напредването на възрастта оценявам все повече това, което моята майка е правила за мен: безсънни нощи, когато съм била болна или в затруднение; помощ и подкрепа във всяко мое начинание; мъдри съвети и вечно придружаващата ме молитва навсякъде.

Колко много и е коствало непрестанно да бди над мен?!

Представям си  Бог като квачка, която се грижи за своите деца и е готова да се пожертва за тях.

Бог е нашата  канара, но и нашата утеха.

Нашият небесен Баща е нашата сила и закрила.

„Както един, когото утешава майка му, Така Аз ще ви утеша“.